Алекс Кош - Огненият орден

— Какво правиш? — подскочих аз. — Нямахме намерение да привличаме внимание!

— Да, нещо се поразгорещих малко — призна вампирът и с небрежен жест хвърли трупа от стената. — Да вървим, а?

— Да върв-ъ… — заекнах аз, поглеждайки зад гърба на Велхеор. — Виж!

Към нас тичаха няколко вампира.

— Забелязаха ни — констатира вампирът.

— Поразгорещил се бил — изсумтях ядосано и извадих кукри от ножницата. — Какво ще правим сега?

— Ще се бием, какво друго.

И ние наистина се подготвихме за решителна битка. Напипах черепа в пояса си, надявайки се с негова помощ да призова мъртъвците на помощ, но тогава един от вампирите извика към нас:

— Какво стоите, извикайте помощ! Без Висши няма да се справим!

Ние с Велхеор се спогледахме.

— Както кажеш — бързо отвърна Велхеор, скривайки кукри обратно под плаща. — Да вървим да ги извикаме…

Вампирите изтичаха покрай нас, а ние бавно тръгнахме след тях.

— За какво говорят? — попитах озадачено.

— Не разбра ли? — ухили се вампирът. — За защита на замъка са изпратили само млади вампири. А всички Висши са продължили да се занимават с техните си работи. Явно затова мъртъвците бяха толкова успешни в действията си.

— И какво ни дава това?

— Ами нищо. Видяхме достатъчно вече, време е да действаме.

Едва след като влязохме по един от преходите във вътрешността на замъка, аз със закъснение разбрах, че картата не указва височината. Тоест откраднатият амулет можеше да се намира на всеки от етажите. А за това, че ухапалият ме вампир можеше просто да го е загубил или подарил на някой, се опитвах дори да не мисля.

Ние с бавна, спокойна походка вървяхме по коридорите, като периодично проверявахме по картата. Няколко пъти се разминавахме с местни вампири, но очевидно ни приемаха за свои, поздравяваха ни и се интересуваха какво се случва навън.

Скоро стрелката на картата ни доведе до заключена врата.

— Ще разбиваме ли? — предложи Велхеор.

— Мислех, че се опитваме да не вдигаме шум — напомних аз. — Ще действаме по-просто. — Почуках на вратата: — Има ли някой вкъщи?

Признавам, че очаквах нещо от рода, че вратата няма да се отвори или че ще я отвори непознат вампир, дори тайно се надявах още първия път да попадна на търсения вампир. Но реалността надмина всичките ми очаквания — вратата се отвори от ритник и аз едва успях да отскоча настрана. Отворилият вратата вампир ме блъсна в рамото и спокойно продължи по коридора. Изненадан от неочакваната грубост, аз предпазливо надникнах през вратата и видях…

— Това трапезария ли е или какво? — попитах втрещено.

Приличното по размери помещение беше пълно с маси, а в далечния ъгъл имаше най-обикновен бар с множество дървени бъчви. От няколкото десетки маси бяха заети поне половината, и цветът на течността в чашите на събралите се тук вампири точно показваше какво се съхраняваше в бъчвите. Но мен повече ме интересуваха лицата се събралите се тук сеонци — търсех ухапалият ме вампир. За съжаление, оттук не можех да разгледам всички.

— Аха — доволно потвърди Велхеор. — Много подходящо, аз сякаш изведнъж огладнях.

— Тогава да вървим.

Бързо влязох в трапезарията, така че да не привличам много внимание. Велхеор веднага се отправи към бара за едно питие, а аз седнах на най-близката маса и продължих да се оглеждам.

Изпивайки едната чаша още по пътя, Велхеор седна до мен и протегна втората:

— Искаш ли?

И без да дочака отговор, я изпразни.

— Е, както искаш. Чудесна кръв. Дали да не ударя още няколко чаши?

— Виж какво, сега нямаме време за закуски — намръщих се аз, приключвайки с огледа. — Вампирът го няма тук, да разгледаме по-нататък.

Напуснахме трапезарията и продължихме търсенето. За щастие, аз вече бях измислил как да решим проблема с определянето на етажа, на който е амулетът. Трябваше само да завъртя картата вертикално и стрелката веднага посочи нагоре, като дори изписа точното разстояние. Преценяйки височината на тавана, аз бързо определих на кой стаж трябва да се качим и ние се отправихме към стълбите.

Малко по-късно отново се оказахме пред врата.

— Пак ли ще чукаме? — прозя се Велхеор.

— Разбира се.

— Ама че си дървен.

Хванах дръжката на висящия на пояса ми нож и почуках. Вратата се отвори почти веднага след почукването и пред мен застана търсения вампир.

— Ти! — зловещо изхриптях аз.

— Да — не тръгна да спори вампирът. — А ти кой си?

От този неочакван въпрос аз направо замръзнах безмълвен. Затова пък Велхеор изобщо не се смути — отмести ме настрани, допря кукри до гърлото на вампира и го избута обратно в стаята. Влязох след вампирите, като затворих вратата след себе си.