Джим Бъчър - Буря от ада

Около мен имаше купчини картонени кутии, пластмасови туби и дървени сандъци. Отворих един и видях няколкостотин малки флакончета — вече бях виждал такива. Флакончетата бяха пълни с „Трето Око“. Вътрешното ми Зрение ги виждаше различно: течността в тях беше гъста и мътна поради заключената във всеки флакон неизбежна катастрофа. В нея плаваха изкривени от ужас и мъка лица — призрачни образи на онова, което може да се случи.

Надзърнах в другите кутии. В едната имаше стари бутилки със зелена течност, която сякаш светеше. Абсент? Отпуших една, помирисах я и почти физически усетих разтвореното в течността безумие. Отдръпнах се от кутиите; едва не повърнах. После набързо прегледах още няколко. Нишадър, със съпътстващите го видения за психолечебници и санитари. Някакви гъби в пластмасови ванички, на пръв поглед — отровни. Алуминиев прах. Антифриз. В сянката имаше още много неща, но нямах време да ги разгледам. И без това знаех за какво е всичко това.

За еликсира.

Съставки за еликсира. Ето как Виктор приготвяше „Трето Око“. Той правеше точно като мен, когато приготвях микроскопичните си порции отвари, само че той действаше с размах, използвайки енергията на други хора, други стихии. За основа използваше абсент. Всъщност Виктор се занимаваше с промишлено производство на вълшебен еликсир. Изглежда продуктът му беше инертен до момента, в който попаднеше в организма и започнеше да взаимодейства с емоциите и страстите. Това обясняваше защо досега не съм забелязал нищо. Тази отвара не се показваше при повърхностно изследване, всъщност дори и при подробно изследване, освен при задействано на пълна мощ Вътрешно Зрение, което правя много, много рядко.

Замижах, треперейки. Зрението ми показваше твърде много неща. Това е един от проблемите, свързани с него. Гледах всички тези съставки, сандъците с вече готовата отвара и виждах образите на страданията, които може да причини. Това беше прекалено. Главата ми започна да се замайва от тези видения.

Отново гръмна гръм, този път по-рязко и, както изглежда, точно над главата ми. Гласът на Виктор премина в писък и аз започнах да различавам думите. Той пееше на някакъв древен език. Египетски? Асирийски? Всъщност, каква е разликата? Смисълът беше достатъчно ясен — ненавист, заплаха. Тези думи имаха само една цел: убийство.

Втресе ме още по-силно. Може би това бяха странични ефекти на Зрението? Или така ми влияеше изобилието от негативна енергия?

Как пък не. Просто ме беше страх. Страхувах се да напусна укритието си под антресола, за да се срещна лице в лице с повелителя на цялата тази гадост. Усещах силата му дори оттук — неговата сила, неговата увереност, силата на волята му, наелектризираща въздуха със смъртоносна неизбежност. Страхувах се като дете, оказало се само̀ с огромно, зло куче, или с местния побойник. Такъв страх парализира, принуждава те да измислиш каквато и да е причина, само и само да се скриеш.

Само че нямаше кога да се крия. Да търся причини — също. Затова с усилие на волята затворих Зрението и събрах остатъците от смелостта си.

На улицата удари гръм и почти веднага блесна нова мълния. Светлините примигаха, музиката прескочи. Над главата ми Виктор пищеше в екстаз. А и женският глас, най-вероятно на госпожа Бекет, също пищеше.

— Какво пък, който плаща, той рискува — измърморих аз.

Фокусирах волята си, изпънах ръка към уредбата, разперих пръсти и извиках: „Fuego!“ Струя топлина се откъсна от пръстите ми, прелетя през стаята и погълна стереосистемата, от която се изтръгна не музика, а дълъг, пълен с мъка стон. Проклетите Мърфини белезници продължаваха да висят на ръката ми.

Обърнах се, разперих ръце настрани и изръмжах: „Veni che!“ Под мен се завихри вятър; той изду якето ми като плаща на Батман и ме вдигна директно в антресола. Прескочих ниския парапет и меко се приземих на пода.

Въпреки че очаквах да видя нещо от този род, зрелището ме потресе. Виктор беше облечен изцяло в черно: черни прилепнали панталони, черна риза, черни обувки — дяволски стилно, особено в сравнение с моя анцуг и каубойски ботуши. Гъстите му вежди и резките черти на лицето му се подчертаваха от зловещата тъмна светлина, излъчвана от очертания около него кръг. Вътре бяха разположени принадлежности за ритуала, предназначен да ме убие. Там имаше нещо като лъжица, само че със заострени като бръснач краища, две свещи — черна и бяла, а така също бял заек с лапи, вързани с червена лента. От малката рана на лапата течеше кръв, цапайки бялата козина. Още една лентичка беше завързана около главата, притискайки към нея кичура от косата ми. До всичко това на килима имаше още един нарисуван с тебешир кръг с диаметър около петнайсет фута. В него се гърчеха в любовни конвулсии семейство Бекет, изработвайки енергия за заклинанието на Виктор.