Джим Бъчър - Буря от ада

За щастие, движението в неделната вечер беше вяло. Всяка друга вечер бих катастрофирал. Сигурно съм попаднал в интервала между смените на патрулните коли, защото през целия път никой не се опита да ме спре.

Опитах се да чуя прогноза за времето по радиото, но се предадох след няколко опита. Бурята и магическото ми поле бяха натъпкали ефира с такова количество шумове, че от високоговорителите не се чуваше нищо друго, освен пращене. Оставаше ми само да се моля и да се надявам, че ще пристигна в Лейк-Провидънс преди бурята.

Успях. Дъждовната завеса се разгърна пред мен в момента, в който с пълна скорост преминах покрай табелката на Лейк-Провидънс. Намалих скоростта, завивайки по пътя, който водеше към къщата на Селзови. Колата поднесе на мокрия асфалт, но успях да я овладея с ловкост, каквато изобщо не очаквах от себе си.

Още няколко минути — и завих по засипания с чакъл път към тесния, блатист полуостров, врязан във водите на езерото Мичиган. Разпръсквайки чакъл, „Транс-Ам“ спря, могъщият двигател изрева за миг, после се задави и млъкна. За част от секундата си се представих като инспектор Магнум. По дяволите, колкото и да бях свикнал със Синия Бръмбар, тази спортна кола ми пасна добре. В крайна сметка, тя издържа целия път, независимо от моето присъствие.

— Благодаря, Мак — измърморих аз и излязох от колата.

Посипаната с чакъл пътека, водеща към къщата на Селзови, беше наполовина залята с вода — сигурно още от предишната буря. Раненият крак ме болеше и не ми позволяваше да бягам твърде бързо, но разстоянието до къщата бързо намаляваше. Зад гърба ми наближаваше бурята. Тя нахлуваше като цунами към брега на езерото — когато погледнех назад, виждах сивите колони дъжд.

С последни сили, накуцвайки, бързах към къщата, събирайки по пътя трошички енергия и емоции, настройвайки се за предстоящата схватка, изостряйки чувствата си до предела. На двайсет метра от къщата спрях и затворих очи, дишайки тежко. Около къщата можеше да има магически капани, а може би и магически стражи, невидими с невъоръжено око. Можеше да ме дебнат заклинания или прецизно настроени халюцинации, предназначени да скрият Виктор Селз от случайни очи. Трябваше да проверя за всичките тези пречки. Всяко достъпно късче информация можеше да ми помогне.

Затова отворих Вътрешното Зрение.

Как да обясниш онова, което вижда чародеят? Зрелището не е от онези, които можеш лесно да опишеш. Когато описваш нещо, ти неволно му даваш определение, установяваш границите му, оплиташ го в нишките на понятията. Чародеите притежават Зрението от векове, но все още не разбират нито как действа, нито какво показва.

Затова всичко, което мога да кажа, е, че се усещах сякаш бях свалил превръзка от очите и от чувствата си. В носа ме удари рязък мирис на тиня и риба от езерото, уханието на зелените листа от дърветата около къщата и свежият аромат на наближаващия дъжд. Погледнах към дърветата. Видях ги не в пролетното им облекло, а в пълната им лятна красота, в цветното есенно великолепие, в тягостното зимно вцепенение. Видях къщата и съставящите я елементи в изначалното им състояние: дъските като част от едно или друго дърво, прозорците — като пясък на някой далечен бряг. Усещах по кожата си лятната жега и зимния студ, донесени от вятъра откъм езерото. Видях къщата, обвита от езиците на призрачен огън и разбрах, че наблюдавам част от възможното бъдеще, че с този огън приключват някои линии на вероятностите, очакващи го в следващия час.

Сама по себе си къщата беше съсредоточие на енергия. Тъмните емоции — завист, ненавист, похот — я обвиваха като отровен мъх. Призрачни твари и неспокойни духове се рояха като мушици около нея, привлечени от натрупаните вътре страх, отчаяние и злоба. Тези безмозъчни твари винаги налитат на чувствата като плъхове на хамбар.

Още нещо, което Видях из цялата къща, беше ухилен бял череп. Черепи се виждаха навсякъде, където и да погледнех — мълчаливи, неподвижни, белоснежни, сякаш някой фетишист ги беше разхвърлял в преддверието за някакъв причудлив празник. Смърт. Някого в тази къща го очакваше смърт, явно и неотвратимо.

Може би мен.

Трепнах и прогоних това усещане. Колкото и отчетливо да бе видението, колкото и силен да беше образът, помнех твърдо: бъдещето може да се промени. Не е задължително някой да умира днес. Изобщо няма да се стигне до там — и за онези, които са в къщата, и за мен.

И все пак болезненото предчувствие не ме напускаше, докато гледах тази пропита с мрак къща. Целият й зловонен страх и похот, цялата й отвратителна ненавист раниха моето Зрение като гледката на разлагаща се глава върху прелестна женска фигура: пищни коси, сочни устни, изтръгнати очи, гнили зъби. Това зрелище ме отблъскваше и плашеше.