Джим Бъчър - Буря от ада

— Хари Дрезден — произнесе той. — Най-накрая разбрах всичко. Да използваш бурята за убийството на онези нещастници е било опасно до безумие, но ти си точно от онези амбициозни глупаци, които са способни дори на това. — Той заплашително изпъчи брадичка. — Сядай — кимна той към най-близката маса. Хората, седящи на нея, изчезнаха като привидения. — С теб ще останем тук. И аз ще проследя да не използваш тези свои номерца с бурята срещу някой друг. Ще проследя да не изпълниш някой от своите страхливи трикове до момента, в който Съветът не реши твоята участ. — Сивите му очи горяха с мрачна решителност.

Втренчих се в него. Сдържах злобата си, сдържах думите, които бях готов да му хвърля, заклинанието, което можеше да го отстрани от пътя ми. Говорех колкото се може по-спокойно:

— Морган, знам кой ги е убил. И аз съм следващият в списъка му. Ако не се добера до него и не го спра, ще загина.

Погледът му се втвърди и в него заиграха фанатични отблясъци.

— Седни — кратко, като изстрел, нареди той.

Ръката му сякаш неволно извади меча на около два инча от ножницата.

Свих рамене. Обърнах се към масата. За момент се опрях на облегалката на един от столовете, давайки кратка почивка на ранения си крак, после леко издърпах стола изпод масата.

После рязко се изправих, държейки стола за облегалката, описах с него полукръг във въздуха и с размах ударих Морган в корема. Той се опита да се отдръпне, но го хванах неподготвен и ударът се получи първокласен — силен и точен, — особено като се има предвид, че столът, както и всичко останало при Мак, беше направен съвестно, с конски запаси от здравина.

Когато по филмите удрят някого със стол, столът обикновено се разпада на трески — разбира се, така е по-зрелищно. В реалния живот се чупи не столът, а онзи, когото са ударили.

Морган се преви на две и падна на коляно, опирайки се с ръка в пода. Не го изчаках да дойде на себе си. Вместо това, веднага щом столът отскочи от ребрата му, аз, използвайки инерцията му, описах с него пълен кръг в обратната посока и го стоварих върху гърба на Морган. Ударът впечати физиономията му в пода; той затихна и остана легнал, без да помръдва.

Оставих стола на мястото му и се огледах. Всички ме гледаха, силно пребледнели. Те знаеха кой е Морган и какво е отношението му към мен. Те знаеха за Съвета и моето несигурно положение. Те знаеха, че аз току-що нападнах пред очите им упълномощен представител на Съвета по време на изпълнение на служебните му задължения. Аз, така да се каже, сам поставих плочата над гроба си. Вече не съществуваше такава молитва, способна да убеди Съвета в това, че не съм провинил се чародей, укриващ се от правосъдието.

— Да върви по дяволите — казах аз, без да се обръщам конкретно към никого. — Нямам време за тези глупости.

Мак излезе иззад бара — не припряно, но и без обичайната му липса на интерес. Той се отпусна на колене до Морган, опипа пулса му, после повдигна клепача и се вгледа.

— Жив е — невъзмутимо съобщи Мак, вдигайки мрачния си поглед към мен.

Кимнах, изпитвайки известно облекчение. Въпреки че беше голям задник, Морган действаше от добри подбуди. Всъщност двамата с него искахме едно и също, само че той не го разбираше. Не исках да го убивам.

Впрочем, признавам си — потресът по неговата породиста, надменна физиономия, когато го фраснах със стола, си заслужаваше да се помни още дълго време.

Мак се наведе и вдигна ключовете, които бях изпуснал по време на цялата тази бъркотия. А аз не бях забелязал.

— Съветът няма да е възхитен — отбеляза Мак, подавайки ми ключовете.

— Това е мой проблем.

Той кимна.

— Успех, Хари. — Мак ми протегна ръката си и аз я стиснах. Заведението притихна. Всички ме гледаха с очи, пълни със страх и тревога.

Взех ключовете и излязох от „МакЕнъли“, колкото и малко да е, но все пак — убежище. Излязох в бурята, оставяйки зад себе си изгорени мостове.

Карах много бързо, сякаш от това зависеше животът ми.

Всъщност той наистина зависеше.

Мак караше „Транс-Ам“, модел осемдесет и девета година — голяма белоснежна таратайка с осемцилиндров двигател. Най-голямата отметка на скоростомера беше сто и трийсет мили в час. От време на време стрелката я преминаваше. Да карам с такава скорост по мокрия от дъжда път беше безумие, но да не бързам беше още по-опасно.

Небето потъмняваше пред очите ми: бурята наближаваше, облаците се сгъстяваха. Осветлението беше някак странно: когато излизах от града листата на дървета изглеждаха неестествено зелени, а пътната маркировка — по-бледа. Повечето от колите пътуваха със запалени фарове, а когато излязох на шосето, започнаха да включват и уличното осветление.