Джим Бъчър - Буря от ада

И с тези думи закрачих през призрачния пейзаж, изпъстрен с черепи, право към гърлото на наближаващата буря, към къщата, обгърната от злобни сили. Крачех към опасен противник, притежаващ всички преимущества, който вече се беше приготвил и бе твърдо решен да ме убие оттук, от самото сърце на разрушителната си сила, а единствените ми оръжия бяха опитът и умението.

В края на краищата, чародей ли съм, или какво?

Видът на Селзовата къща край езерото сигурно ще ме преследва до края на дните ми. Беше отвратително. Впрочем, в обикновен, материален план, тя изглеждаше напълно невинно. Но на друго, по-дълбоко ниво, прозираха нейната порочност и гнилост. Тя беше пропита от негативна енергия, злоба, горделивост и похот. Особено похот — жажда за притежаване. Не толкова физическо, колкото притежаване на власт, богатство.

Призрачните същества — не реални, а по-скоро проява на негативната енергия на това място — облепваха стените, висяха от улуците, от покрива, от первазите. А може би това бяха някакви остатъчни проявления на стари Викторови заклинания. Ако не друго, то такива имаше в изобилие. Доколкото разбрах, той отдавна е репетирал, за да може ако ще убива, да е със сигурност.

Накуцвайки, изкачих стълбите до входната врата. Не видях никакви капани или предупредителни сигнали, нито с обикновеното, нито с Вътрешното Зрение. Май съм надценил Виктор-Сянката. По сила не отстъпваше на зрял чародей, но очевидно образованието му беше недостатъчно. Мускули, но не и мозък — ето какъв беше нашият Виктор-Сянка. Какво пък, ще си го отбележим.

Завъртях бравата — просто така, за всеки случай.

Вратата се отвори.

Чак замижах. Впрочем, никой не възразява срещу късмета. А може би това не беше късмет, просто Виктор дотолкова е уверен в силите си, че дори не му и хрумва да заключи вратата си. Поех си дълбоко дъх, събрах всичката си воля в юмрук и влязох.

Не помня как беше обзаведена къщата. Всичко, което помня, е онова, което ми показа Вътрешното Зрение. Отвътре къщата почти не се различаваше от изгледа си отвън, просто тук всичко бе по-рязко, по-концентрирано. Навсякъде висяха твари: твари с безмълвни, горящи очи и гладни мутри. Рептилии, нещо като плъхове, членестоноги… Единственото, което ги обединяваше, бе отвратителната им, злобна външност. Всички бягаха от пътя ми, щом ги докоснех с аурата енергия, която държах приготвена. Те издаваха тихи звуци, които не се чуваха с ушите, но ги долавях чрез изостреното си вътрешно усещане.

Вървях по дългия, тъмен коридор, пълен с тези твари. Вървях бавно, почти безшумно, а те се разбягваха на всички страни. Тъмният магически отблясък, който забелязах още отвън, струеше някъде отпред и с всяка моя крачка ставаше все по-ярък. Някъде отпред се чуваше музика; познах мелодията, която свиреше в стаята на Томи Том в „Медисън“. Бавна, чувствена мелодия с равен ритъм.

За миг затворих очи и се вслушах. Чух звуци. Тих шепот, повтарящ отново и отново една и съща фраза — мъжки глас, произнасящ заклинание, готвещ се за решителния удар. Сигурно бе Виктор. Чух женска въздишка, пълна с наслада. Семейство Бекет? Най-вероятно, да.

Освен това чух — или по-точно усетих през подметките на ботушите си — гръмотевица над езерото. Тихият шепот укрепна, пълен с отмъстителна радост, и продължи да напява заклинанието си.

Продължавайки да се приготвям психически, завих по коридора и се озовах в просторно помещение, заемащо цялата височина на сградата. Долу беше гостната. Спираловидно стълбище водеше нагоре — съдейки по всичко, към кухнята и столовата, формирайки антресол. Сигурно тук можеше да се влезе от верандата в задната част на къщата.

Гостната се оказа празна. Напяването и въздишките се носеха откъм антресола. Е, уредбата, от която се чуваше музиката, беше долу и колонките й бяха облепени от отвратителни твари — очевидно ядяха музика. Обърнах внимание на несъмнената връзка между мелодията и пулсацията на бледовиолетовата мъгла, изтичаща от антресола. Това, което чувах, наистина се оказа сложно заклинание, въвличащо множество стихии, подчинени на властта на един, главен чародей. Виктор. Хитро измислено. Трябва ли да се учудвам, че действаше с такава ефективност. Сигурно Виктор доста е поработил, докато го изчисли.

Погледнах към антресола, после пресякох стаята, опитвайки се да се държа по-далеч от уредбата. Успях да се плъзна под антресола незабелязан, само гнусните нематериални твари се разбягаха от мен във всички страни. Дъждът на улицата беше достигнал апогея си, съдейки по тропота на капките по покрива и прозорците.