Стив Олтън - Денят на змията

— Успокойте се. Само се погледнете. Говорихте с пациента два пъти и вече поставяте диагнози. Според мен вие се въвличате емоционално — нещо, за което говорихме в петък. Именно заради това препоръчах на управителния съвет да не се назначава екип на Гейбриъл.

— Уверявам ви, че не съм емоционално въвлечена. Просто ми се струва, че в случая е взето прибързано решение. Да, съгласна съм, че Мик страда от налудничави заблуди. Но това лесно може да се обясни с факта, че е прекарал единайсет години в единична килия. А що се отнася до насилието, не видях в досието на Мик нищо, освен едно-единствено нападение.

— А атаката срещу пазача?

— Мик ми каза, че пазачът се опитал да го изнасили.

Фолета се усмихна и поклати глава.

— Заблудил ви е, стажант Васкес. Казах ви, че е умен.

Стомахът на Доминик се сви.

— Искате да кажете, че всичко това е лъжа?

— Разбира се. Той е въздействал върху майчинския ви инстинкт и е успял.

Втрещена, Доминик се вторачи в ръцете си. Наистина ли Мик я бе излъгал? Толкова ли лековерна беше? „Идиотка. Ти искаше да му вярваш. Сама се заблуди.“

— Стажант, няма да стигнете далеч, ако вярвате на всичко, което ви казват пациентите. Още малко и Гейбриъл ще ви убеди, че светът ще свърши.

Доминик се изчерви.

Фолета се засмя, после си пое въздух, избърса сълзите от очите си, бръкна в един кашон под бюрото, извади бутилка шотландско уиски и две чаши и ги напълни.

Доминик пресуши чашата си и почувства, че тялото й се затопля.

— По-добре ли сте? — с бащинска загриженост попита Фолета.

Тя кимна.

— Въпреки всичко, което ви казва, аз харесвам Мик. И също не искам да го гледам изолиран от всички. — Телефонът иззвъня и без да откъсва поглед от Доминик, Фолета вдигна слушалката. — Обажда се един от пазачите. Казва, че ви чака долу.

„По дяволите!“

— Бихте ли му казали, че тази вечер имам важен ангажимент?

Фолета предаде съобщението и затвори.

— Докторе, а какво ще кажете за годишната психологична оценка на Мик? И това ли е лъжа?

— Не, истина е. Всъщност оценката е едно от нещата, които искам да обсъдя с вас. Знам, че е малко необичайно, но ще ми трябва подписът ви.

— Какво препоръчвате?

— Зависи от вас. Ако бъдете обективна, ще препоръчам да останете негов клиничен психиатър по време на престоя ви тук.

— Мик страда от продължителната изолация и липсата на общуване. Бих искала да има достъп до двора, както и до останалите помещения за рехабилитация.

— Но той току-що ви нападна…

— Не ме е нападнал. Само малко се развълнува и аз изпаднах в паника.

Фолета се облегна назад и се вторачи в тавана, сякаш обмисляше важно решение.

— Добре, стажант, ще сключим сделка. Подпишете годишната ми психологична оценка и аз ще му дам пълни привилегии като на останалите пациенти. Ако Гейбриъл покаже подобрение, през януари ще му назнача пълен рехабилитационен екип.

— Справедливо е — усмихна се Доминик.

22 септември 2012 г.

Маями, Флорида

Дворът на клиниката представляваше правоъгълна морава, оградена от четирите страни. Сградата се намираше в югоизточния ъгъл, а по периметъра на север и на запад се издигаше шестметрова бяла бетонна стена с бодлива тел отгоре.

Дворът нямаше врати. За да излезе на тревата, човек трябваше да слезе по три реда циментови стъпала, водещи към пътека, опасваща южната страна на клиниката. Оттам се отиваше и до гимнастическия салон на третия етаж, стаите за групова терапия, центъра за изкуства и занаяти, компютърната зала и киносалона.

Доминик стоеше под алуминиевата козирка на терасата на третия етаж. От изток се носеха оловносиви облаци. Двайсетината пациенти побързаха да се приберат, защото вече почваше да вали.

Остана само един.

Мик Гейбриъл продължи да обикаля двора. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете. Белите му дрехи се намокриха за секунди и полепнаха по жилавото му, мускулесто тяло.

Мик не спря. Мокрите му гуменки затъваха в меката трева. Водата се плискаше в чорапите и краката му. Той повтаряше годините в календара на маите — упражнение, което поддържаше ума му.

Черните му очи се вторачиха в бялата стена. Мислите му търсеха изход.

Доминик го наблюдаваше през завесата от дъжд и изпитваше угризения. „Ти провали всичко. Той ти имаше доверие. Сега мисли, че си го предала.“

Фолета се приближи до нея.

— Още ли отказва да говори? — попита зад гърба й Фолета.

Доминик кимна.

— Да. Вече почти две седмици. Всеки ден прави едно и също. Закусва, среща се с мен и цял час гледа в пода. После излиза на двора и се разхожда до обяд. Не се присъединява към другите пациенти и не проронва и дума.