Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

След смъртта на майка си младежът стана наемен войник под ръководството на Танис и Флинт, които го осиновиха неофициално, както преди това бяха сторили с Карамон и Райстлин. От време на време той, любителят на пътешествията Таселхоф, близнаците и красивата им и необуздана сестра Китиара придружаваха Флинт в търговските му пътувания из Абанасиния, докато още беше ковач.

Но преди пет години компанията реши да се разпръсне и да проучи слуховете за новопоявилото се зло. Зарекоха се да се срещнат отново в хана „Последен дом“.

Стърм отпътува на север към Соламния, решен да открие баща си и наследството. Не намери нищо и едва не загуби живота си. Успя да спаси единствено меча и доспехите на баща си. Пътешествието до родния дом се оказа ужасно приключение. Отдавна знаеше, че никой не почита рицарите, но сега вече осъзна напълно колко ги мразеха хората. Преди много, много години, по време на Епохата на Сънищата, Хума, Приносителят на Светлината и Рицар на Соламния, беше прогонил мрака и тогава започнала Епохата на Могъществото. След това боговете изоставили хората и настъпил Катаклизмът — поне фолклорът твърдеше така. Хората се бяха обърнали за помощ към Рицарите, както към Хума в миналото. Но той отдавна бил мъртъв. А Рицарите стоял безпомощно и гледали изливащия се от небесата ужас, който погубвал Крин. Народът плачел в краката им, но те не можели да сторят нищо и хората така и не им простили. Застанал пред разрушената крепост на баща си, Стърм се закле да възроди величието на Рицарите на Соламния, дори с цената на живота си.

Но това едва ли ще стане, като се бия с разни ненормални свещеници, помисли горчиво и пътеката се размаза пред очите му. Той залитна, но бързо възстанови равновесието си. Хума се беше сражавал с дракони и Стърм също мечтаеше да се сражава с тях. Вдигна поглед. Видя, че листата на дърветата са обвити в ярка мъгла, и разбра, че ще припадне. Бързо премигна няколко пъти, докато всичко отново застана на фокус.

Пред него се издигаше Окото на богомолеца. Бяха пристигнали в полите на древното ледниково възвишение. Видя многобройните пътеки, които обитателите на Солас използваха, за да ходят на пикник на източния склон. В края на една от тези утъпкани пътеки беше застанал бял елен. Стърм се вгледа невярващо в него. Това бе най-красивото животно, което някога бе виждал — огромно и с няколко педи по-високо от всички елени, които беше преследвал. Блестящи рога обграждаха като царствена корона гордо изправената му глава, а кафявите му очи се открояваха на фона на бялата козина. Еленът го гледаше настойчиво, сякаш го познаваше. След няколко минути тръсна леко глава и се отдалечи в северозападна посока.

— Спрете! — извика дрезгаво рицарят.

Останалите се обърнаха разтревожени към него и извадиха оръжията си. Танис дотича.

— Какво има, Стърм?

Рицарят несъзнателно вдигна ръка към болната си глава.

— Извинявай. Не знаех, че ти е толкова зле. Можем да спрем за почивка. Вече сме в подножието на върха. Ще се изкача сам да погледна…

— Не! Виж там! — Рицарят го сграбчи и го обърна. — Белият елен!

— Какъв бял елен? — Танис се загледа натам, накъдето сочеше Стърм. — Къде? Не го…

— Там — тихо рече рицарят и пристъпи към животното, което явно го изчакваше. Еленът кимна и разклати огромните си рога. Отдалечи се малко, обърна се отново и го погледна. — Иска да го последваме — задъха се Стърм - като Хума!

Останалите се скупчиха около него. Израженията им варираха от най-искрена тревога до откровен скептицизъм.

— Не виждам никакъв елен — каза накрая Ривъруайнд, присвил очи.

— Това е от раната ти в главата. — Карамон поклати глава с вид на селски лечител. — Хайде, приятелю, легни и си почини малко…

— Ти си един голям, тъп идиот! — изръмжа Стърм. — Мозъкът ти е в стомаха, затова не го виждаш. Иначе сигурно щеше Да го застреляш и да го сготвиш! Казвам ви — трябва да го последваме!

— Това е лудост! — прошепна Ривъруайнд на Танис.

— Не съм сигурен — отвърна полуелфът и помълча известно време. Когато отново заговори, думите му звучаха колебливо: — Макар самият аз да не съм виждал елена с очите си, съм бил с човек, който го видя, и го последвахме, точно както в историята, която разказваше старецът. — Пръстите му опипваха несъзнателно пръстена с преплетените бръшлянови листенца и мислите му го пренесоха към златокосата девойка елф, която му помогна да напусне Куалинести.

— Предлагаш да тръгнем след някакво животно, което дори не виждаме, така ли? — попита Карамон и стисна челюсти, — Това няма да е най-шантавото нещо, което сме правили — отбеляза саркастично Райстлин. — Макар, надявам се, не си забравил, че точно този старец, който разказа историята, ни въвлече във всичко това…