Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

— Можем да се върнем при пещерата. Лодката още е там — предложи Ривъруайнд.

— Не! — изпищя Флинт. И без да каже дума повече, се втурна към гората и изчезна в южна посока с всичката сила, която притежаваха късите му крачета.

Спътниците се запромъкваха между дърветата толкова бързо, колкото можеха да си позволят, и не след дълго стигнаха до тайната пътека. Карамон излезе начело на групичката с меч в ръка, като оглеждаше с подозрение всяка сянка. Следваше го брат му, подпрян на рамото му и решително стиснал устни. Останалите вървяха след тях с извадени оръжия. Но други свещеници не се виждаха.

— Защо не ни преследват? — попита Флинт след около час. Танис почеса брадата си. И той се чудеше същото.

— Не е нужно — обясни накрая. — Намираме се в капан. Изобщо не се съмнявам, че са завардили всички изходи от гората. С изключение на Черната гора.

— Наистина ли се налага да минем оттам? — попита тихо Златна Луна.

— Може и да не се наложи. Ще огледаме околностите от Окото на богомолеца.

Отпред се чу викът на Карамон. Танис изтича при него и видя че Райстлин беше паднал на земята.

— Ще се оправя — прошепна магьосникът, — но трябва да си почина малко.

— Всички трябва да си починем.

Отпуснаха се уморено на земята, дишайки учестено. Стърм притвори очи и се облегна на една покрита с мъх скала. Лицето му беше пепеляво, а косата и гъстите му мустаци бяха сплъстени от кръв. Раната на главата му представляваше кървава цепка, която бавно придобиваше пурпурен цвят. Но Танис знаеше, че рицарят ще предпочете по-скоро да умре, отколкото да се оплаче.

— Не се притеснявай за мен — сопна му се Стърм, като видя, че го гледа. — Просто ми трябва малко спокойствие.

Танис стисна ръката му и седна до Ривъруайнд. Помълчаха известно време, след което Танис попита:

— Ти си ги виждал и преди, нали?

— Да, в разрушения град. Когато надникнах в колата и видях това същество, всичко се върна отново! Поне… — Той замълча, поклати глава и немощно се усмихна: Поне се убедих, че не съм луд. Те наистина съществуват. Понякога мислех, че съм сънувал.

— Представям си — измърмори Танис. — Но това означава, че са плъзнали из цял Крин, освен ако този разрушен град не е някъде наблизо.

— Не е. Аз стигнах до Кве-шу от изток. Това е много далеч от Солас, чак отвъд родните ми Равнини.

— Според теб какво имаха предвид, когато казаха, че са те проследили до селото ни? — попита Златна Луна и положи глава на гърдите му.

— Не се бой. Воините ще се справят с тях.

— Ривъруайнд, помниш ли какво още щеше да казваш? — напомни му тя.

— Да, права си — отвърна той, погали сребристата й коса и се усмихна. Безизразната му маска изчезна за миг и Танис видя много топлота в тъмните му очи. — Поднасям ти искрените си благодарности, Танис, както и на всички вас. — Погледът му ги обходи един по един. — Вие на няколко пъти ни спасихте живота, а аз съм един неблагодарник. Но… — Той замлъкна за миг. — всичко е толкова странно!

— Мисля, че ще става още по-странно. — Гласът на Райстлин прозвуча зловещо.

Спътниците наближаваха Окото на богомолеца. Вече се виждаше над върховете на дърветата. Раздвоеният му хребет приличаше на сключени в молитва ръце и оттам идваше името му. Гората бе мъртвешки тиха. Сякаш птиците и животните бяха напуснали, оставяйки след себе си зловеща тишина. Всички се чувстваха потиснати, с изключение може би на Таселхоф, и непрекъснато се озъртаха с оръжия в ръце.

Стърм настоя да върви в ариергарда, но болката в главата му се усили, и започна да изостава. Виеше му се свят. Много скоро изгуби представа кой е и къде се намира. Знаеше единствено, че трябва да продължава да върви, да поставя единия крак пред другия и да се придвижва напред, подобно на някоя от механичните кукли на Тас.

Каква беше тази история? Той опита да си я спомни, замаян от болката. Тези кукли принадлежали на някакъв магьосник, който призовал демон, за да отвлече че кендера. Стърм постави единия си крак пред другия. Това са глупост, както и всички останали истории на Тас. Както и историите на стареца в хана за белия елен и древния бог Паладин. Историите за Хума. Стърм разтри пулсиращите си слепоочия и опита да събере мислите си. Хума…

Като малък беше чел приказки за Хума. Неговата майка — Дъщеря на соламнийски рицар и омъжена също за рицар — не знаеше други приказки. Баща му ги, беше изпратил далеч от Родното място, защото хората, които искаха да заличат рицарството от лицето, на Крин, бяха хвърлили око на момчето. Той и майка му намериха убежище в Солас. Стърм се сприятеляваше лесно, но най-близък приятел му стана Карамон, с когото споделяха общ интерес към всичко военно. Само че гордата му майка считаше, че тези хора са под ранга й. И затова, когато треската я събори на смъртно легло, почина сама, в компанията само на поизраслия си син. Беше го заклела да намери баща си, ако все още бе между живите, в което Стърм се съмняваше.