Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

— Зад трона, бързо! — изкрещя той и се приготви да задържи вниманието на плужека, докато Лорана и Златна Луна успеят да се скрият. Ръката му трескаво шареше по пиедестала с надеждата да намери някакъв камък или нещо друго, с което да удари чудовището. Изведнъж пръстите му напипаха металния ефес на някакъв меч.

Танис едва не изтърва оръжието от изненада. Металът беше толкова студен, че изгаряше ръката му, а острието проблясваше със студена светлина. Но не беше време за догадки. Той замахна и уцели раззинатата паст на чудовището в същия миг, когато то се нахвърли отгоре му.

— Бягайте!

Сграбчи Лорана за ръката и я блъсна към изхода, след което се обърна, готов да удържи атаката на чудовището, докато се спасят и останалите. Но плужекът, изглежда, беше изгубил апетита си. Той потръпна и се повлече обратно към леговището си. От раните му се стичаше прозрачна лепкава течност.

Спътниците се скупчиха в тунела, дишайки тежко. Райстлин кашляше и се подпираше на ръката на брат си. Танис се огледа.

— Къде е Тас? — попита отчаяно и тръгна към залата, но едва не налетя на него.

— Донесох ти ножницата. — Кендерът я вдигна пред погледа му и поясни: — За меча.

— Връщаме се в тунела — заяви полуелфът, преди някой да зададе някакъв въпрос.

Стигнаха до разклонението и седнаха да починат. Чак тогава Танис се обърна към Лорана:

— Какво правиш тук, в името на Бездната? Да не би да се е случило нещо с Куалинести?

— Не, нищо не се е случило. — Тя още трепереше от мисълта за плужека. — Аз… просто дойдох.

— Тогава се връщаш право вкъщи! — изкрещя й гневно Гилтанас и я сграбчи за рамото. Момичето се присви от болка, но отвърна сприхаво:

— Няма да се върна. Идвам с теб, Танис и… останалите.

— Лорана, това е лудост! — процеди през зъби Танис. — Не сме тръгнали на излет. Това не е игра. Видя какво стана преди малко — едва не загинахме.

— Знам, Танталас — отвърна умоляващо тя и гласът й потрепери, — но ти каза, че понякога настъпва време, когато трябва да рискуваш живота си за нещо, в което вярваш. Аз бях тази, която ви следеше по пътя.

— Можеше да те убият… — започна Гилтанас.

— Но не ме убиха! — изкрещя отчаяно Лорана. — Аз съм обучавана за воин, както всички елфки.

— Това обучение не е кой знае какво… — прекъсна я ядосано Танис.

— Но успях да ви проследя, нали? — Лорана хвърли бърз поглед към Стърм. — И то без да ме забележите.

— Да — излъга рицарят и се изчерви от неудобство.

— Но това не означава…

Райстлин ги прекъсна:

— Губим време. Лично аз не желая да остана в този влажен и отвратителен тунел и минута повече, отколкото е необходимо. Момичето вече е взело решение. Не можем да изпратим някой да я отведе обратно, нито да я пуснем сама. Ако я заловят, ще ни издаде. Трябва да я вземем с нас.

Танис го изгледа с омраза заради студената му и безчувствена логика и заради това, че беше прав. Той се изправи и помогна на Лорана да стане. Мразеше и нея, без да знае защо. Разбираше само, че ще утежни още повече и без това тежката им задача. Останалите също станаха и започнаха да събират багажа си.

— Оправяй се сама — предупреди я тихо той. — Не мога да стоя край теб и да те защитавам. Гилтанас също. Държиш се като абсолютна глезла. Вече ти казах — време е да пораснеш. Ако не го сториш, най-вероятно ще умреш, а заедно с теб сигурно ще загинем и ние!

— Съжалявам, Танталас. — Лорана избягваше гневния му поглед. — Но не мога да те изгубя отново. Обичам те. Ще видиш, че ще се гордееш с мен.

Танис се обърна и тръгна. Видя усмивката на Карамон и чу кикотенето на Тика. Изчерви се, но ги подмина, без да им обръща внимание. Приближи се към Стърм и Гилтанас.

— Изглежда, все пак ще се наложи да тръгнем по десния тунел, без значение какво смята Райстлин. — Той препаса новия си меч и забеляза, че магьосникът разглежда оръжието му с голям интерес.

— Какво има сега? — запита раздразнено.

— Омагьосан е. Как го взе?

Танис се сепна и погледна меча, сякаш беше змия. Намръщи се и се опита да си спомни.

— Бях близо до трона на Кит-Канан и търсех нещо, което да метна по плужека. И тогава този меч изведнъж се озова в ръката ми. Някой го беше извадил от ножницата и… — Танис преглътна с усилие.

— Да? — подкани го Райстлин.

— Той ми го даде! Помня, че ръката му докосна моята. Той го е извадил от ножницата.

— Кой? — попита Гилтанас. — Ние не бяхме наблизо.

— Кит-Канан…