Брена Йованоф: Подмененият

Не си спомнях нищо от истинските, от важните събития, но помнех този сън. Беше студено и клоните удряха по прозореца. Гигантските дървета се поклащаха, листата им шумоляха. Дъждът се стичаше и оставяше струйки по стъклото, завесите плющяха. Теменужки, слънчогледи. Познавах десена наизуст. В главата ми имаше и някакви думи, нещо като стихотворение.

Сънувах поля, мрачни тунели, но всичко беше замъглено, неясно. Сънувах как тъмна сянка ме поставя в кошчето, слага ръка на устата ми и прошепва в ухото ми: „Шшш…“ И още: „Чакай.“ Тук нямаше никой, никой не ме докосваше и когато вятърът проникваше в стаята през процепите на рамката на прозореца, ми ставаше студено. Събуждах се с усещането за самота, бях научил, че светът е голям и вледеняващ, и плашещ. Сякаш никога повече нямаше да бъда докоснат от човешка ръка.

До рафтовете в закусвалнята се бяха скупчили ученици. От управата бяха пуснали дълга завеса, за да скрият пункта за кръводаряване, и тя стигаше чак до пода, но всички знаеха какво има зад нея. Игли, с които щяха да ни боцкат, шишенца, вече пълни с кръв. До входа беше закачен плакат, на който с гигантски букви бе написано, че днес ще се проведе кампания за кръводаряване.

Тъкмо бяхме дошли тук след обяда. Аз, близнаците Корбет и Розуел Рийд. Дрю Корбет ровеше из джобовете си, за да намери монета и да ми покаже как може да хвърля винаги ези или тура по избор. Звучеше трудно, но той имаше ловка ръка, знаеше всякакви трикове и правеше нещата да изглеждат много лесни.

Когато подхвърли монетата във въздуха, за секунда ми се стори, че тя се превъртя, но после се приземи върху обърнатата му длан и видях, че все още си е ези. Дрю ми се усмихна широко и лъчезарно, сякаш току-що сме си разменили някаква много смешна шегичка, без никой от нас двамата да бе казал нищо на глас. Зад нас брат му Дани продължаваше да спори с Розуел дали единствената местна група, която ставаше за нещо, имаше шанс да бъде поканена в някое телевизионно шоу, или песните й да бъдат пуснати по радиото.

Ако ги погледнеш отдалече, близнаците можеха да ти се сторят като един и същи човек. Имаха еднакви издължени крайници, еднакви тесни, винаги присвити очи и тъмна коса. Бяха добри в едни и същи неща — да рисуват, да строят и да поправят разни джаджи, но Дрю беше по-спокоен. Той умееше да изслушва другите, движеше се по-бавно. Дани бе бъбривецът.

— Виж само какво се продава, човече! — каза Розуел и прекара ръка през косата си, за да я накара да стои нагоре на неравни, щръкнали ръждивочервени кичури. — Защо смяташ, че същите хора, които изперкват, щом чуят по-твърда музика, ще оценят редкия талант на „Распутин свири блус“?

Дани въздъхна и ме сграбчи за ръката.

— Маки, възможно ли е някой да предпочете нещо, което очевидно е боклук, пред нещо безспорно качествено?

Звучеше припряно и нетърпеливо, сякаш вече знаеше, че е спечелил спора, независимо дали ще го подкрепя или не, така че защо въобще продължаваха да говорят за това?

Не отговорих. Зяпах Алис Хармс, което си беше обичайното ми поведение, нещо като хоби.

Дани ме дръпна рязко.

— Маки, спри да се държиш като абсолютен пън и ни чуй поне веднъж. Наистина ли смяташ, че някой съзнателно ще избере лошото пред доброто?

— Хората невинаги знаят какво всъщност искат — казах аз, без да откъсвам поглед от Алис.

Тя беше облечена със зелена тениска с голямо деколте, което разкриваше горната част на гърдите й. Жълт стикер за донорство бе закачен точно там, където би трябвало да е зърното на едната й гърда. Беше прибрала косата си зад ушите и всичко това изглеждаше ужасно красиво.

Само дето можех да усетя кръвта — сладникава, металическа. Усещах аромата й в устата си, как се плъзга по небцето ми, и стомахът ми започна да се бунтува. Бях забравил за тази работа с донорството, докато днес сутринта не влязох в училището и не видях огромните, написани на ръка плакати.

Дрю ме удари още по-силно по рамото и реши да се избъзика с мен.

— Гаджето ти идва, пич.

Алис пресече закусвалнята заедно с други две от „цариците“ на гимназията, Джена Потър и Стефани Бийчам. Чувах скърцането от подметките на кецовете им, плъзгащи се по балатума. Звукът беше приятен и ми напомняше за есенна разходка из гората, когато стъпваш по изсъхнали, мъртви листа. Наблюдавах Алис, не че наистина се надявах на нещо.