Брена Йованоф: Подмененият

Той кимна. Аз кимнах. И двамата стояхме на двора и си кимахме, но без да се гледаме. Понякога Розуел задаваше много трудни въпроси, но друг път беше достатъчно тактичен да не го прави. Не каза нищо повече. Влезе вътре в училището, а аз излязох през другата врата.

Веднага щом се озовах на паркинга, далече от училище, далече от закусвалнята, пълна с игли, и далече от острата метална миризма на кръв се почувствах по-добре. Вдигнах качулката на суичъра си и тръгнах към къщи. Как въобще щях да си намеря някога гадже? А и защо момиче като Алис Хармс ще прояви интерес към такъв като мен? Истински загубеняк.

И все пак, тя беше докоснала ръката ми.

Въздухът беше свеж и влажен и вече дишах по-лесно. Беше ми студено, потрепервах леко, но беше хубаво. Чувствах се добре. Не можех обаче да се отърва от досадното усещане, че нещата ще стават по-зле и по-зле. В училище. По света. Майката на Алис се молеше на Дева Мария от сутрин до вечер и май всички бяха на път да полудеят, търсейки демоните около себе си, жадувайки да открият някого, когото да обвинят за бедите и нещастията си. Цялото ми тяло беше отслабнало, сякаш се бях надрусал с нещо.

Едно обаче беше ясно: трябваше да направя всичко необходимо, за да не привличам излишно чуждото внимание. Дъждът капеше упорито по тротоара и ме притесняваше, без видима причина. Може би нещата бяха зле, но те винаги са били такива. Бях свикнал с това. Истинският, сериозният проблем беше онова усещане, което не ме напускаше, че тепърва ще се влошават.

В един друг, предишен живот Гентри е бил град на стоманата, но през последните четири-пет десетилетия се беше превърнал в море от миниванове, ливади и голдън ретривъри.

В зависимост от нивото на образованието си почти всички тукашни жители работеха в някоя от многобройните компютърни фабрики, където сглобяваха електронни табла и чипове, в местните мандри или в държавния колеж — жалкия заместител на университет, с който разполагахме, предлагащ само двугодишно обучение след завършване на гимназията за ентусиастите. Имаше много други компании в съседните окръзи и предградия, които всъщност бяха малки, странни общности, защото нямаше един голям град, около който да се развиват. Всички те се бяха групирали около някоя фабрика или технически компании. Гентри беше просто малко по-самостоятелен и самодостатъчен от повечето от тях. Хората се раждаха тук, порастваха и умираха, без да изпитат желание да отидат някъде другаде. Всичко, от което се нуждаеха, вече беше тук.

Гимназията беше построена на края на това, което преди е било рафинерията „Гейтс“. В продължение на четирийсет години „Гейтс“ е била туптящото сърце на Гентри и много от местните фирми и училищни талисмани все още носеха нейното име. Когато компанията „Гейтс“ започнала да се разраства след края на Втората световна война, тук дошли първо малките магазини за техника, после по-големите заводи също създали работни места, спонсорирали изграждането на мостове, пътища и жилищни квартали. Незнайно защо всички те решили, че Гентри е по-добър вариант от останалите осем или девет малки градчета в съседство. Рафинерията била затворена малко преди да се родя.

Повечето хора от училище минаваха през територията на неработещата вече фабрика, за да се приберат по домовете си. Почти всички жилищни райони бяха от другата й страна, като от бизнес квартала и училището ги разделяше тясна клисура. Из израсналата трева все още се въргаляха всякакви останки и метални отпадъци и желязото се беше просмукало дълбоко в земята. Аз винаги избирах различен път.

Сега вървях сам по „Бентхевън“, заобикаляйки откритото поле, където преди години е била разположена рафинерията, и се опитвах да проумея какво се беше случило току-що. Някой беше оставил кърваво петно на шкафчето ми. Но важният въпрос беше „Защо?“. Какво бях направил, за да накарам някого да поиска да ме засегне и съсипе? Защо сега?

Атмосферата в Гентри винаги ставаше напрегната, когато умираха деца. Погребенията бяха нещо ужасно — сериозен проблем за мен и особено трудна тема за обсъждане, но аз бях внимателен. Стараех се да бъда почти невидим. Правех каквото се очакваше от мен.

И двамата с Розуел знаехме, че нямаше да отида на тази церемония, но понякога трябва да играеш играта, дори когато няма никого другиго наоколо. Беше ми станало навик, направо втора природа да се преструвам, че вярвам в това, което казвам. Дори когато бяхме само ние двамата — двама души, които знаеха една тайна, но се преструваха, че тя не съществува.