Брена Йованоф: Подмененият

Протегна ръката си. От вътрешната страна на лакътя й имаше залепнало топче памук, което закриваше следата от иглата. Червеното петно в средата, под лепенката, се просмукваше през памука и се разрастваше.

Желязото беше навсякъде. В колите, в кухненските уреди, във всички индустриални машини, които се използваха за пакетирането на храната, но в повечето случаи бе смесено с други неща — въглерод и хром, и никел. То причиняваше болка по бавен, изтощаващ начин. Но можех да го понеса.

Желязото, смесено с кръв обаче, беше нещо различно. Навлизаше яростно през устата и носа ми, раздираше гърлото ми. Внезапно вече не можех да се фокусирам. Сърцето ми заби много бързо и после прекалено бавно и слабо.

— Маки? — гласът на Алис звучеше съвсем тихо, неясно, идващ от много далече.

— Трябва да тръгвам — казах аз. — Шкафчето ми… Забравих нещо и ще отида да…

За миг си помислих, че някой от тях или дори всички ще ме последват. Алис като че ли протегна ръка към мен, но Розуел я докосна по рамото и я спря. Лицето му беше напрегнато, устните му — плътно стиснати, сякаш полагаше усилия да не каже нещо. Поклати глава в посока към коридора, едва забележимо. Просто върви.

Успях да мина през масите и да се измъкна от закусвалнята, без да се спъна, но почти не виждах нищо пред себе си и усещах как сърцето ми туптеше бясно из цялото ми тяло, по вените ми, в ушите, в китките ми… Почувствах се по-добре, след като се отдалечих от сладникавата, задушаваща миризма на кръводарителския център. Поех си дълбоко дъх и изчаках замайването да отшуми.

Шкафчетата на долните класове в гимназията бяха абсолютно еднакви — метър и петдесет високи, боядисани в светлобежово. Моето беше в най-далечния край, покрай коридора, водещ към крилото на кабинетите по математика и вратите, през които се отиваше към двора на училището. Щом завих зад ъгъла, разбрах, че нещо не беше наред.

На вратичката на шкафчето ми, на нивото на очите ми, имаше червено петно с размера и формата на човешка длан. Преди да доближа съвсем, вече можех да усетя миризмата на кръв. Не беше толкова зле, колкото онази от раната на ръката на Алис, пропита с желязото от иглата. Тя беше топла, металическа. Тази беше студена, лепкава, тъкмо започнала да изсъхва.

Огледах се наоколо, но коридорът беше пуст. Вратите към двора бяха затворени. Цял ден валеше и никой не се мотаеше навън по тревата.

Петното беше тъмно, убито червено. Стоях с ръце, допрени на челото си. Беше шега, някакъв тъп, просташки номер. Не беше нужна кой знае каква гениалност, за да я измислиш. Бях известен като момчето, което сядаше на пода с глава между коленете всеки път, когато на някого му потечеше кръв от носа.

Беше шега, защото трябваше да бъде това. Но вътре в себе си знаех, че е нещо повече. Някой се беше пробвал да прояви фантазия и с кламер или ключ беше издраскал думата „изрод“ в средата на червеното съсирващо се петно.

Издърпах ръкава на блузата си и започнах да го търкам, като се чувствах все по-зле, напълно останал без дъх. Изчистих по-голямата част от него, но „изрод“ си стоеше там, на вратичката. Беше издраскана и в боята, а кръвта беше попила в буквите, така че думата се открояваше на светлия бежов емайл. Докато я гледах, вълната ме заля отново. Отстъпих назад и за малко да се строполя на пода. Сърцето ми отново биеше бавно, сякаш се препъваше или заекваше.

Опрях със сетни сили ръка на стената, напипах дръжката на вратата, трябваше да изляза навън… празният двор, свежият въздух…

Бях в детската градина, когато чух за пръв път от баща ми за Килан Кори.

Историята беше кратичка и той ми я повтаряше отново и отново, като „Мечо Пух“ или някоя друга детска приказка. Когато татко я разказваше вечер, пред очите ми оживяваха най-съществените части от нея като на кино, трептящи и отчетливи.

Килан Кори бил кротък и вежлив човек. Възраст — някъде около трийсетте.

Бил като мен. До голяма степен. Само дето имал по една допълнителна става на пръстите си и аз винаги си го представях в черно и бяло, като от старите филми.

Имал магазин и работилница за поправка на музикални инструменти на улица „Хановер“ и живеел в малкото апартаментче на втория етаж на къщата. Не можел да акордира пиана, защото не издържал допира до металните струни, но бил честен и работлив и всички го харесвали. Специалността му била поправката на цигулки.

Когато започнали да изчезват деца, никой не помислил за него. Била Голямата депресия, никой нямал достатъчно храна или достатъчно пари, а и винаги има деца, които изчезват. Разболявали се или бягали от семействата си, умирали при инциденти или от изтощение и това било ужасно, но хората не задавали въпроси и не подозирали никого.