Брена Йованоф: Подмененият

Осветената земя не беше като неръждаемата стомана или желязото, опетнено от кръвта. Не беше нещо, с което просто можех по някакъв начин да се справя. Ако пристъпех и на половин метър в двора на църквата, целият се изприщвах и по кожата ми избиваха гигантски мехури, както става при другите хора, когато получат сериозно слънчево изгаряне.

Имаше някои места от района на църквата, в които можех да влизам без проблем — бараките, които служеха за склад, пристройката на Неделното училище и неосветената част от гробището, запазена за самоубийците и некръстените бебета. Но мисълта да вляза в църковния двор само за да стоя в най-отдалечения ъгъл на гробището и да зяпам към останалите беше потискаща.

Когато бях малък, посещавах Неделното училище. Баща ми накара да изградят допълнителна пристройка върху съседния парцел до църквата, когато бях на три или четири години. Разширението беше напълно логично, защото наистина имаха нужда от допълнително място, но той имаше и друг, личен мотив. Някак си между другото остана фактът, че така и не освети земята под помещението.

Новата сграда разреши част от проблемите ни за известно време, но сега бях прекалено голям, за да посещавам библейските класове и трябваше да играя ролята на разбунтувалото се хлапе, което не иска да има нищо общо с баща си, местния пастор.

Вървях по улица „Уелш“, докато стигнах до мястото, където пътят свършваше. Прескочих ниския циментов бордюр и тръгнах по пътеката, която криволичеше между купчините шлака. Когато затворили рафинерията, работниците просто изхвърлили чакъла и негасената вар в клисурата, за да се отърват от боклуците. С годините купчините бяха заприличали на почти естествени хълмчета, обрасли с трева и бурени и на места с тънки, рехави дръвчета. Това беше единствената част от бившата компания „Гейтс“, която все още съществуваше.

Навсякъде из окръга имаше такива насипи и купчини от боклуци, но в Гентри хлапетата никога не прескачаха оградите им, нито се катереха по тях, както биха направили всички любопитни деца по света. Хълмовете от стара шлака на другите градове бяха оградени почти символично. Бяха ниски и сиви и не особено голямо предизвикателство. Нашите бяха високи и толкова черни, че изглеждаха сякаш бяха горели. Около тях имаше огради, защото беше по-добре да не се припарва там.

Историите, които се разказваха за тях, бяха като онези, които можеш да чуеш край лагерния огън — за духове и обладаване от демони. Озъбени, разлагащи се твари се надигат от смъртта посред нощ и обикалят из пустите улици. Нито една от тях не звучеше достоверно, но това нямаше никакво значение. Беше все тая дали бяха просто стари градски легенди или обикновени измислици. Просто не искаш да ходиш по такива места.

В долната част на хълма пътеката се разделяше и в едната посока тръгваше по пешеходен мост, който водеше от другата страна на клисурата. Някакъв мъж стоеше по средата на моста, което беше странно, защото възрастните обикновено не се мотаеха наоколо. Беше се облегнал на парапета и се взираше надолу, с глава, подпряна на дланите си. Изглеждаше ми странно познат, но не можех да се сетя къде съм го виждал. Не исках да го приближавам, но се налагаше да мина покрай него или трябваше да се изкача обратно по хълма и да измина целия обиколен път по улица „Брейкър“. Пъхнах ръце в джобовете на якето си и стъпих на моста.

— Изглеждаш ужасно — каза той, когато стигнах до него. Беше странно, защото е изключително грубо да кажеш такова нещо, особено на непознат. Но още по-странно бе, че той изобщо не беше погледнал към мен.

Носеше дълго палто с протрити маншети и военни нашивки, пришити към ръкавите. В предната му част имаше редица от дупки, сякаш някой нарочно беше изрязал не само копчетата, но и плата под тях.

— Очите ти — каза той и се обърна внезапно към мен. — Очите ти са черни като камъни. Погледнах през рамо, за да видя дали на моста зад мен няма някой друг скитник и това да е номер, за да ме оберат. После кимнах с глава. Очите ми винаги бяха тъмни, но желязото влошаваше нещата още повече. Замаяността вече почти беше изчезнала, въпреки, че все още се чувствах потен и знаех, че кожата ми е много бледа.

Мъжът се наведе към мен. Кожата около очите му беше натъртена и същевременно изглеждаше мазна. Тенът му беше нездрав, жълтеникав.

— Мога да ти помогна.

— Не съм голям експерт, но като те гледам, приятел, май ти се нуждаеш малко повече от помощ, отколкото аз.