Брена Йованоф: Подмененият

Момичетата винаги са си падали по Розуел, не по мен. Той бе висок и някак ръбат, с плътни, красиви устни. През лятото се покриваше с лунички, косата му бе червена и падаше по раменете му, и никога не си бръснеше бакенбардите, но беше хубавец и ги привличаше. Или пък причината беше по-простичка — че бе като тях.

Аз бях странният — блед и зловещ. Русата коса може и да е преимущество при други, докато в моя случай бе само фон, на който още по-ясно се виждаше колко невъзможно черни бяха очите ми. Никога не се шегувах, не подхващах разговор. Понякога на хората им бе трудно дори само да ме гледат. Затова предпочитах да стоя на заден план. Но ето ме сега, по средата на закусвалнята и Алис идваше все по-близо. Устните й бяха розови. Очите й бяха много сини.

И вече бе точно пред мен.

— Здрасти, Маки.

Усмихнах се, но излезе май по-скоро като гримаса или потрепване от болка. Едно беше да я гледаш от другия край на стаята и да си мислиш как някой ден, евентуално, може би ще я целунеш. Съвсем друго — да разговаряш с нея.

Преглътнах и се опитах да формулирам някое от нормалните неща, за които си говореха хората. Но можех да мисля само за това как я бях видял миналото лято с униформата й за тенис и краката й бяха толкова загорели, че имах чувството, че сърцето ми ще спре от възхищение.

— Е, даде ли кръв? — попита тя, докосвайки жълтия си стикер. — По-добре ми кажи, че си го направил.

Когато отметна косата от лицето си, зърнах отблясък на нещо сребърно в устата й. На езика си имаше пиърсинг.

Поклатих глава.

— Не съм. Не понасям игли.

Това я разсмя. Внезапно, без причина постави ръка на рамото ми.

— Леле, това е толкова сладко! Добре, простено ти е, макар че си такъв женчо. Е, родителите ти изперкаха ли напълно заради последната драма? Нали знаеш за сестрата на Тейт Стюарт?

Зад мен чух как Розуел си пое дълбоко дъх и издиша шумно. Близнаците вече не се усмихваха. Ровех из главата си, за да открия начин да сменя темата, но нищо не ми хрумваше.

Миризмата на кръв беше сладникава и тежка, прекалено силна, за да я пренебрегвам повече. Трябваше да се закашлям и да прочистя гърлото си, преди да отговоря.

— Да. Баща ми доста се връзва на такива неща.

Алис отвори престорено широко очи.

— О, божичко, наистина ли ги познаваш?

— Баща му ще проведе церемонията — каза със спокоен глас Дани.

Той и Дрю гледаха някъде встрани. Когато проследих погледите им, видях, че се взираха в Тейт, която седеше сама на една от дългите маси и зяпаше през големите френски прозорци на закусвалнята към небето.

Не я познавах. Искам да кажа, цял живот ходех с нея в едно и също училище, освен това тя живееше съвсем близо до Дрю и Дани и от прогимназията двамата имахме всеки срок поне по един общ предмет. Но не я познавах. Не познавах и сестра й, но ги бях виждал и двете на паркинга пред църквата на баща ми. Сестричката й беше малко топчесто момиченце, на име Натали. Съвсем обикновено здраво хлапе.

Тейт премести стола си и той проскърца по пода. Погледна към нас. Косата й бе тъмнокестенява и подстригана късо, което правеше лицето й да изглежда странно оголено. Отдалече беше дребничка, но раменете й бяха изпънати, сякаш бе готова да поеме удар. Допреди два дни имаше приятели. Може би не от гукащия, обожаващия и неразделния вид като приятелите на Алис, но все пак хората я харесваха.

Сега около нея се беше оформило свободно пространство, което ми навяваше мисли за карантина. Беше притеснително да осъзнаеш, че не е необходимо чак толкова много, за да се превърнеш в аутсайдер. Просто трябваше да се случи нещо ужасно.

Алис изобщо не си направи труда да погледне към Тейт. Отметна косата си през рамо и внезапно се наведе още по-близо до мен.

— Човек никога не смята, че и малките деца умират, нали? Просто е толкова… тъжно. Майка ми напълно се смахна, откакто научи, и навсякъде е окачила медальони с разни светци покровители и само се моли на Дева Мария и други подобни. Ей, тук ли ще сте в събота? Стефани ще прави купон.

Розуел също се наведе над мен.

— Супер. Можем да се отбием. Значи сте ходили да ви изсмучат кръвчицата, а? — гледаше към Стефани, докато говореше. — Как беше? Болеше ли?

Стефани и Джена започнаха да кимат с глава, но Алис направи презрителна гримаса.

— Всъщност не. Съвсем малко в началото, когато сестрата те закача към системата, но не е чак толкова лошо. Сега боли повече. След като извади иглата, ти разкъсва леко кожата и все още не е спряло да кърви. Виж.