Брена Йованоф: Подмененият

Това го накара да се усмихне, но усмивката не подобри изобщо външния му вид.

— Лицето и видът ми са просто резултат от недохранване, но ти, приятелче, си наистина в лоша форма. Имаш нужда от нещо да те изправи на крака. — Посочи с ръка към другия край на клисурата, в посоката на моя спокоен квартал и нашата къща. — Там се намира нещастието. Това ще откриеш в дома си и мисля, че ти го знаеш.

Дъждът барабанеше по моста. Погледнах през парапета надолу към купчината шлака. Беше толкова тъмно и черно, че почти можех да различа и другите нюанси, които черният цвят съдържаше в себе си. Сърцето ми биеше притеснително бързо.

— Не проявявам интерес — казах аз. Устата ми беше пресъхнала.

Мъжът кимна замислено.

— Не за дълго. Скоро ще се заинтересуваш.

Не прозвуча като заплаха или предупреждение. Гласът му беше равен, спокоен. Извади стар джобен часовник от палтото си и ми обърна гръб. Беше отворил капака му, но гледаше не циферблата, а надолу, към насипа с боклуци.

След секунда минах покрай него, като внимавах раменете ни да не се докоснат. Мостът свърши и стигнах до мястото, където пътеката извеждаше от другата страна на клисурата. Излязох на пресечката на „Орчард“ и „Конкорд“. Продължих да вървя, като се опитвах да се преборя с паниката, надигаща се в гърдите ми. Бях убеден, че мъжът ще ме последва, че ме дебне, но когато рязко се обърнах назад към моста, там нямаше никого.

На улица „Конкорд“ всички къщи бяха двуетажни, с големи веранди, които ги обикаляха от всички страни. През три къщи от нашата мисис Фийли беше излязла в двора си и заковаваше конска подкова на парапета на верандата си. Косата й беше сива, на дребни къдрици като на пудел. Носеше жълт дъждобран. Погледна през рамо и когато ме видя, се усмихна и ми смигна.

После продължи да заковава конската подкова, сякаш желязото щеше да я предпази от нещо страшно и ужасно. Продължих към къщи, а ударите на чука ме следваха надолу по улицата.

В антрето веднага пуснах на пода раницата си и свалих качулката от главата си. По целия ми ръкав имаше кръв и за миг се поколебах дали просто да не изхвърля суичъра, но знаех, че баща ми ще има нещо против.

Пералното помещение беше в малка ниша в края на коридора. Не обичах да ходя там. Пералнята и сушилнята бяха от неръждаема стомана, а стаичката беше толкова малка, че въздухът беше плътен, тежък, изпълнен с направо отровна за мен миризма. Замислих се дали да не пусна все пак пералната машина, но дори когато стоях вътре при отворена врата, пулсът ми побесняваше и усещах ударите на сърцето си чак в ушите, все едно ме удряха по главата с чук. Нагънах суичъра и реших да помоля по-късно Ема да го изпере вместо мен. С гореща вода и избелващ препарат. Напъхах го на дъното на коша за мръсните дрехи и се запътих към кухнята.

От задната част на къщата се чуваше тракането на клавиатура. Майка ми беше в кабинета си и пишеше на компютъра.

— Маки — провикна се тя, — ти ли си?

— Да.

— Гледай баща ти да не разбере, че си избягал от час, става ли?

— Да, добре.

Сипах си чаша вода и седнах на масата, загледах се в десена на покривката и се опитах да проследя линиите на шотландското каре. Първо беше червено, после черно, червено, бяло, зелено, а след това загубих реда на цветовете.

Когато Ема влезе в кухнята, бях толкова отнесен, че ръката й на рамото ми ме накара да подскоча. Тъкмо се канех да я помоля за суичъра, но спрях, защото осъзнах, че в стаята има още някой. Второто момиче беше високо и със сериозно изражение, с издължено, слабо лице.

Ема извади буркана с фъстъчено масло от килера и пластмасов нож от чекмеджето.

— Здрасти, грознико — каза тя и се пресегна да разроши косата ми. — Прибрал си се по-рано. — Хвърли поглед към вратата на кабинета на мама и каза тихо, почти шепнейки: — Добре ли си?

Направих с ръка жест за „горе-долу“.

— Не трябва ли да си на лекция по ботаника?

Ема беше на деветнайсет години и определено не от типа студенти, които пропускат лекции. Беше записала всеки научен курс, който нашият колеж предлагаше, и отдадеността й на учението направо ме плашеше.

— Професор Кранстън ни даде свободно време, за да изпълним груповия си проект. — Махна с пластмасовия си нож към другото момиче. — Това е Джанис.

Джанис седна срещу мен и постави ръцете си върху масата.

— Здрасти — каза тя. Косата й имаше странен, мръсно кестеняв цвят, а отстрани на лицето й висяха непокорни кичури.