Брена Йованоф - Подмененият

Той седеше на масата и от изражението, и от вратовръзката му беше ясно, че току-що се е прибрал от църквата. От погребението на Натали Стюарт. Лицето му беше закръглено и обикновено дружелюбно, но точно сега изглеждаше някак сурово. Исках да го попитам за церемонията, но не знаех какво да кажа. Прелистваше купчина със свои стари речи и си водеше някакви бележки по тях. Сакото му беше метнато на гърба на стола. Вдигна глава, когато влязох, но не спря да пише. Беше уморен и може би малко отчаян и имаше вид, сякаш няма търпение този ден да свърши.

— Искаш ли да поговорим защо получих обаждане от училищната канцелария този следобед?

— Днес имаше акция за кръводаряване…

Татко се взираше в мен и разсеяно въртеше химикалката между пръстите си.

— Денят не беше особено подходящ за привличане на какъвто и да било вид внимание. Предполагам, че са обявили предварително тази акция, нали?

— Забравих — казах аз. — Както и да е, не е станало нещо особено.

— Малкълм — каза той. — Основната ти отговорност е да не допускаш да те забележат. Да не се отличаваш от другите.

Забих поглед в балатума.

— Не съм. — След секунда вдигнах глава и го погледнах. — Наистина не съм.

Той подреди речите си в спретната купчина, подравнявайки краищата на листата. После се изправи и отиде до кухненския плот. Взе пластмасов нож и започна да реже една ябълка на малки парченца. Искаше ми се да го попитам защо просто не я изяде цялата, както правят нормалните хора, но всеки си има своите странности. След като осакати донякъде ябълката, захвърли ножа в мивката. Той отскочи рязко и се счупи на две.

— Защо няма нормален нож за белене в тази къща?

— Хубавият е в шкафа. Над хладилника — казах аз, когато засякох празния му поглед.

Майка ми местеше кухненските прибори, сякаш играеше шах. Понякога просто ги изхвърляше. Всичко, което не можеше да бъде пластмасово или керамично, беше от алуминий. Нещата, които не бяха алуминиеви, ги криеше.

Той отвори шкафа, прерови ножовете и останалите метални прибори, намери ножа от неръждаема стомана и се върна отново до плота.

Наблюдавах го в гръб, докато режеше ябълката. Раменете му бяха напрегнати. От него се излъчваше аромат на лосион за след бръснене и онзи характерен, остър мирис, който имаше, когато беше нервен.

— Мислех си… — започна той, без да се обръща. — Миси Бранд спомена, че ще бъде добре някой да й помага с децата от предучилищната група от време на време. Дали би се заинтересувал от това?

Имах чувството, че Миси не беше споменавала нищо подобно, че сам беше взел решение за това, но, разбира се, тя беше приела идеята, защото какво друго да направиш, когато свещеникът на града те помоли да намериш някаква работа на неговия смахнат и странен син?

Когато не отговорих, той ме погледна през рамо.

— Нещо не е наред ли? Стори ми се, че това може да е добро решение за нас. По този начин ще имаш ясно изразено, официално място в общността.

Забих пръсти в дланите си и се опитах да овладея гласа си.

— Просто там е толкова… шумно. Винаги е истинска лудница…

— Е, може да ти е нужно известно време, за да свикнеш с малките деца, но мисля, че ще бъде добре да пробваш. — Въздъхна, поклащайки глава. — Това е проблемът с теб и с майка ти. И двамата се сблъсквате с нещо неприятно и веднага приемате, че всичко е ужасно зле. Никога не давате шанс на нещата да се подобрят.

Значи отново си дойдохме на думата — за заемането на страни. От едната бяхме аз и майка ми, винаги песимистични реалисти. От другата, баща ми и Ема, искрящи от въодушевление и вярващи, че светът може да бъде едно добро място. А аз просто не можех да се съглася с тях, защото не вярвах в това. Колкото и да ми се искаше.

Започнах да подръпвам и да чопля покривката, но спрях, защото се усетих, че така изглеждам несигурен, а не се чувствах по този начин. Наистина бях убеден в това, което щях да му кажа. Просто все още нямах желание да го правя.

— Татко, това няма нищо общо с даването на шанс на каквото и да било. Просто нещата са такива, каквито са, и няма да се подобрят с магическа пръчица. И двамата знаем, че няма да мога да изживея живота си като нормалните хора.

Баща ми се извърна към прозореца, за да не мога да виждам лицето му.

— Не го казвай отново. Нищо от това, което става, не е по твоя вина.

Отпуснах главата си назад и притворих очи, чувствайки силна, пулсираща болка в гърдите си, сякаш някой ме беше ударил.

— Напротив. Заради мен е. Ти дори не се отнасяш към мен по същия начин, както се отнасяш с Ема.