Алън Кол: Битката за Ориса

Като повечето войници и аз съм фаталист — каквото има да става, ще стане. Не харесвам политиците, защото те са склонни да хвърлят димна завеса върху намеренията на съдбата. Говорят ли, говорят, сякаш имат някакъв избор, вместо да приемат фактите и да се подготвят за неизбежното. Покажете ми планински проход, в чийто край има нещо ценно, и ви гарантирам, че рано или късно алчни хора ще пратят войски в него. Посочете ми добро място за засада — без значение колко пусто е наоколо — и се хващам на бас на каквото кажете, че там вече е проливана кръв, или ако не е, скоро ще се пролее. Само въпрос на време е.

Както аз виждах нещата, ликантийците бяха нашите естествени врагове и като такива следваше да бъдат пратени по най-бързия начин в небитието, а всичко друго бяха подробности от пейзажа. С ликантийците бяхме различни като деня и нощта. Ориса е търговски град, пълен с живот, смях и любов към изкуствата. Ние сме речен народ и като всички речни народи сме мечтатели. Готови сме да напрегнем мишци срещу силното течение, за да постигнем нещо, защото знаем, че след това ще легнем по гръб, ще се печем на слънцето и същото това течение ще ни върне бързо у дома.

Ликантия, от друга страна, е изчадие, родено на негостоприемен бряг до бурно море. Гражданите й не вярват на никого и ламтят за всичко. Охотно приемат игото на двама властелини, чиято дума е неоспорим закон, колкото глупав или зъл да е той. Ликантийците също са мечтатели, но техните мечти са за завоевания. Мечтаят за огромно царство, обхващащо нашите земи и земите отвъд, в което ние да им работим като щастливи и доволни роби.

През годините сме се били много пъти с Ликантия и талантът ни на войници с мъка е надвивал уменията им в морския бой и лекотата, с която понасят ужасяващи загуби в жива сила при масовите си фронтални атаки. Последния път за малко да ги пратим в забвение, но се въздържахме, преди да нанесем решителния унищожителен удар. Може би ще сметнете, че това е било мъдро решение и ще се съгласите с политиците, които твърдяха, че една отслабена Ликантия е по-добре от никаква Ликантия, защото присъствието й задържало други врагове далеч от границите ни. Едва ли ще се изненадате, ако ви кажа, че не съм на същото мнение. По следните причини: (1) техните властелини започнаха да заговорничат срещу нас от първия ден на поражението си; (2) Амалрик и покойният — и неоплакан от мен — Дженъс Грейклок пострадаха неведнъж от ликантийците по време на експедициите си в търсене на Далечното царство; (3) когато откриха земята, позната ни сега под името Ираяс, Амалрик и Дженъс разкриха и конспирация на властелините и принц Равелайн срещу Ориса и Домас, царя на Ираяс и брат на същия онзи Равелайн.

Толкова стига ли ви? Безкръвното същество, което ми служи за писар, казва, че независимо от резултатите първоначалното решение е било хуманно и следователно правилно. Но нека изброя и останалите си аргументи: (4) брат ми се завърна от Далечното царство не само с изключително изгодни търговски споразумения, но и с огромно магическо познание, което цар Домас се беше съгласил да сподели с нас; (5) властелините на Ликантия моментално бяха обзети от непримирима завист и още повече от страх, че това ново познание в ръцете на Ориса скоро ще направи неосъществими мечтите им да се надигнат от пепелта и да ни унищожат; (6) незабавно се хванаха на работа и вложиха всичките си ресурси, за да ускорят максимално тайното си превъоръжаване. Факти (7) и (8) още по-малко подлежат на дискусия и се случиха съвсем наскоро и почти едновременно.

Тайни шпиони, пратени в изблик на необичайна прозорливост от страна на нашите управници, се върнаха с шокираща новина — великата стена на Ликантия била издигната отново. Първоначално стената била построена в далечното минало, още преди имперските щения на ликантийците, и била подсилвана през столетията не само с робски труд, а и с всички защитни заклинания, които властелините могли да измислят. А после, при последната война — баща ми, Пафос Антеро, също участва в нея — всички жреци на Ориса събрали силите си и създали заклинание, което сринало стената за една нощ. Но ето че сега стената се беше възправила отново като самонадеяно доказателство, че властелините не са се задоволили само да съзаклятничат с принц Равелайн, а са почерпили и от черните му магически тайни.

Само по себе си това би било достатъчно, за да предизвика война, но властелините — и това е последният ми аргумент — нарушиха всички мирни споразумения между двата града, като изпратиха флотата си да тормози търговските ни кораби, нашите и на съюзниците ни. Това си е чиста проба обявяване на война, макар че, ако питате мен, набезите им са обикновено пиратство, а самите ликантийци са банда разбойници.