Алън Кол: Битката за Ориса

Мълчанието ми не спря Полило. Докато се миех и обличах, тя продължи да ръфа упорито въпроса като канален гущер — свински кокал.

— Няма начин да не ни пратят с мъжете — настояваше на своето. — Нали така, Корайс?

Корайс само сви рамене по своя си изящно-елегантен начин. Така отговаряше на въпроси, върху чиито отговори още не е размишлявала. Корайс беше дребна и стройна, с красиви мургави черти. Макар да не беше слаба в ръцете, истинската й стихия бяха бързината и хитростта. Само аз в цялата гвардия бях по-добра от нея с меча, а това означава много, защото за всичките си години като войник още не съм срещала човек, който да ме надвие в двубой. И това не е празна хвалба.

— Ако ни пратят в битка, ще се бием — казах аз. — А ако не, ще изпълним каквато там мисия ни възложат. Така или иначе трябва да сме готови, независимо какви заповеди получим.

Показното ми безразличие беше лъжа. Вътрешно горях и то не само заради страничните ефекти на вчерашното вино. Рядко пращаха Маранонската гвардия на бойното поле. Макар да се бяхме доказали многократно в дългата си и почетна история и да бяхме удържали врага пред градските порти, магистратите и жреците упорито отхвърляха молбите ни да участваме в битки на чужда земя. Били сме последната бариера пред нашествениците, така казваха. Свещената ни мисия била да защитаваме Ориса. Ала сред нас нямаше и една жена, която да не знае истинската причина, и тя беше полът ни, който ни превръщаше в по-долно качество същества — хубавки домашни любимци, които следва да бъдат предпазвани от беди.

Полило тупна ядно с крак и заяви:

— Аз ще се бия! И в този град няма и един мъж, който да ме спре!

— Ще правиш онова, което ти е заповядано — сопнах й се. — И ако искаш да останеш легат, гледай да не споделяш възгледите си. Няма да допусна жените да се разбунят като пчелен кошер заради нечии невъздържани приказки.

— Да, капитане — каза Полило. Но главата й увисна, а пълните й устни потрепериха. — Ама не е честно.

Корайс я потупа успокоително по рамото.

— Хайде да се поупражняваме малко с брадвата ти, искаш ли? Ще напишем имената на магистратите от градския съвет върху чучелата и ти ще им резнеш главите.

Полило изтри една сълза от бузата си и се поусмихна. Бързо се ядосваше — понякога опасно бързо — и винаги говореше онова, което й е на ума. За щастие, доброто й настроение никога не униваше задълго.

— Ти си добра приятелка, Корайс — каза тя. — Винаги знаеш как да ми оправиш настроението.

Но преди да тръгнат към тренировъчния плац, Полило каза:

— Защо не говориш с брат си, капитане? Може пък той да каже някоя добра дума за нас където трябва.

— Не обичам да използвам семейните си връзки — отговорих й. — Гвардията ще трябва да се оправя сама.

Полило се намръщи, но Корайс я дръпна през вратата. Довърших тоалета си в усамотение. Ако не се помайвах излишно, щях да стигна навреме до вилата на Амалрик за ритуалите в памет на майка. Облякла бях церемониалната си униформа — лъснати до блясък ботуши, къса бяла туника, полиран портупей за меча и кинжала, златист плащ до кръста и половин дузина тънки златни гривни на всяка китка. И като черешка върху тортата — широка златна диадема на челото. Пръснах си малко парфюм с аромат на портокалови цветчета и избрах любимите си обици. Те също бяха златни — на лявото си ухо сложих миниатюрно копие с инкрустирани скъпоценни камъчета, на дясното — златна факла, и тя с камъчета; бяха до последната подробност като копието и факлата, които държеше нашата богиня.

Застанах за последен критичен поглед пред огледалото. Гледах се и открих, че пръстите ми току се вдигат към висулката на дясното ми ухо — факлата, която символизираше стремежа на Маранония към мъдрост. Може пък Полило да беше права. Може би позволявах на гордостта си да подложи крак на честта, която моята гвардия заслужаваше по право.

Добре тогава, реших — ще говоря с Амалрик. Ако някой можеше да срита дебелите задници на магистратите, то това беше най-малкият ми брат.

Яздех през града — град, обхванат от бойна треска. Макар войната да не беше обявена официално, нажежените емоции бяха изпреварили церемониите и това си личеше от пръв поглед. На хълма над жреческия дворец се виеше черен пушек от комините на съвещателните зали — магистратите и жреците се бяха събрали да обсъдят положението. По улиците хората пазаруваха като за последно, пълнеха торби и каруци с всичко, което според тях щеше да изчезне от пазара с избухването на войната. Надъхани младежи обикаляха улиците пеша или на коне, крещяха бойни призиви и се хвалеха какво щели да направят, когато се срещнели с врага на бойното поле. Млади хубавелки зяпаха възторжено младежите от прозорци и входове и несъмнено щяха да се измъкнат за тайна среща още преди да се е мръкнало. Таверните се пукаха по шевовете, както и вещерските павилиончета по пазара: в тях притежателките им хвърляха кости или се взираха в кървави животински органи с надеждата да разчетат бъдещето. В ковачниците трещяха безброй чукове, а дълбоко в недрата на жреческия палат заклинателите несъмнено се трудеха над последната мода магически оръжия. Така че защо управниците ни все още говореха, вместо да действат, за мен си оставаше загадка.