Алън Кол - Битката за Ориса

— Имам добра новина за теб, како.

Зачаках. Рейли означава надежда, помислих си. Рейли означава надежда.

И Амалрик каза:

— Магистратите са си променили мнението. И понеже си ми особено скъпа на сърцето, исках да ти го кажа, преди да са го съобщили официално. Ти спечели. Маранонската гвардия ще тръгне на бой заедно с другите.

Засмях се. Той ме прегърна отново и каза:

— Оная нощ направо им събра очите.

Свих рамене.

— Не го направих сама. А и си беше най-обикновено свиване.

— Тогава няма смисъл да те успокоявам с лъжи, че оттук нататък ще става по-лесно — каза той.

— По-лесно ли ставаше, докато търсехте с Дженъс Далечното царство?

— Не — каза Амалрик. — Винаги имаше още един, по-висок хребет, който да изкатерим, още една по-голяма орда да избегнем, и по-голяма пустиня да прекосим. Разбрах, че никога не става по-лесно. Истината е, че става все по-трудно, но човек просто продължава напред… докато пътуването не свърши.

— Надявам се и други да съзнават това — казах аз.

— Някои може би. Представи си само — част от жреците мислеха, че демонът е бил тайното оръжие на властелините, за което говори мълвата, и ликуваха, че си го унищожила. Но Гамелан ги вкара в правия път. Магията наистина била могъща, каза той. Но…

— Но си беше просто един демон — вметнах аз.

— Да — каза Амалрик. — Беше си просто демон.

Корабната камбана прозвънтя призивно. Прегърнахме се за последно. Амалрик се качи на борда, моряците се пръснаха по мачтите. Останах на кея, докато корабът не изчезна зад завоя на реката. Последното, което видях, беше червената коса на Амалрик, подпалена от лъчите на слънцето.

Щяха да минат години, преди отново да видя братчето си.

Преди няма и два месеца ме поканиха в цитаделата на магистратите за благословията на един велик фриз. Там хванах свещения нож и принесох в жертва бяло теле, за да осветя орнаментирания фриз, който обточваше пълния периметър на централния купол. Такава чест се пада рядко, особено на жена. Ала колкото пъти погледна този фриз — който уж разказва историята на Втората ликантийска война, толкова пъти полагам усилия да скрия чувствата си, били те кратък пристъп на гняв или усмивка. Церемонията беше всъщност повторно освещаване, защото се беше наложило скулпторът да промени драстично първата версия на произведението си, след като аз се завърнах от пътешествията си и се оказа, че отделни фрагменти от историята вече не могат да бъдат разказвани както преди.

Моят дребен писар, когото възприемам все по-малко като пристанищен плъх и все повече като досадна катерица, която шумно настоява за още ядки, изведнъж се уплаши, че ще опропастя историята си с подробности как и защо оригиналният фриз причини такова неудобство на магистратите и жреците. Споко, катеричке. Имам предостатъчно опит с бойните балади на висок глас и с разкрасените версии за битки, пиячка и креватни подвизи, разказвани пред също толкова сладкодумни другари по чашка, за да не разкрия подробности от историята, преди да им е дошло времето.

Сетих се за фриза, защото представата на скулптора — като повечето истории за война, изобразени с бои или камък, изпети, прочетени или разказани — си е чиста проба лъжа, също като притесненото заекване на майката, когато малкото й дете за пръв път се сети да я попита откъде идват бебетата. Първите няколко панела на фриза изобразяват гнева на ликантийците и атаката на демона в амфитеатъра. Следващият показва орисианската армия, която потегля гордо на война. После нападението над преграждащата полуострова ликантийска стена, следвано от отегчителна поредица сцени, които показват как орисианци мушкат, секат, прострелват и изобщо унищожават по всякакъв начин враговете, а накрая е представена и последната битка. Май трябва да съм по-снизходителна към това пано, защото сега то показва на преден план жените от Маранонската гвардия — включително една невъзможно красива гвардейка, която уж изобразява мен. Но аз се заклех да кажа истината, а тя задължително включва мислите и отношението ми към събитията. Иначе по нищо не бих се различавала от всеки пиян стар войник, чиито завалени хвалби прогонват клиентите на таверната право в сърцето на зимната буря вън.

Добре помня как потеглихме в онази студена пролетна утрин, великолепни в церемониалната си броня и маршируващи в съвършен синхрон, като да висяхме на конци, дърпани от умел кукловод. Марширувахме и пеехме някаква балада — която за щастие вече не помня, — как сме щели да се къпем в ликантийска кръв и да пируваме с ликантийски вътрешности. Забелязала съм, че такива кървави химни рядко се помнят след първата битка, заместени от старите песни за дома, миналото, изобилието и мира.