Алън Кол - Битката за Ориса

Гневът ми се сдуха и ми остана само отчаянието. Сълзи замъглиха очите ми, но нито една не потече по страните ми. Чух Амалрик да става и само след миг усетих ръката му да ме прегръща утешително през раменете.

— Не казвай, че съжаляваш — сопнах му се. — Или ще изгубя и малкото останало ми достойнство.

Нямаше нужда да го предупреждавам. Амалрик ме познаваше достатъчно добре и не каза нищо. Но аз така или иначе не се отърсих от ръката му — в момент като този обичта и подкрепата на Амалрик значеха много за мен.

Сетих се за онзи миг в градината, когато бях съзряла лицето на мама в камъка на светилището, усетила бях уханието на сандалово дърво и бях чула неразбираемия шепот. Защо я бях отхвърлила? Защо й бях обърнала гръб? Защото, смъмрих се, всичко онова беше продукт на въображението ти. Проява на слабост заради махмурлука. Фантазия. Ала част от мен не се бунтуваше — фантазия или не, в онзи миг ти наистина повярва. Може да е било само въображението ми, или пък наистина бях зърнала призрака й — но така или иначе я отблъснах. Защо? Не знаех. И да имаше отговор, той лежеше на дъното на дълбока черна пропаст.

Сякаш прочел мислите ми, Амалрик каза:

— Мама би се гордяла с теб, сестричке.

— Ти пък откъде знаеш? — казах с ненужно груб тон. — Беше толкова малък, че изобщо не я помниш.

Амалрик седна на дебелия килим и се облегна на коляното ми. Обичахме да седим така, когато той беше малко момченце, а аз — неговата мъдра и юначна сестра.

— Разказвала си ми много за нея, затова знам.

Изсумтях, но от думите му ми стана по-добре.

— Каква беше тя, ама наистина? — попита той с тих глас, който ме върна към спомените за момченцето.

— Разказвала съм ти сто пъти.

— Нищо, разкажи ми пак — примоли се той. — Красива ли беше?

— Много красива — казах и пред мен изникнаха светлата кожа, големите дълбоки очи и стройната фигура на майка ни.

— Беше ли нежна и мъдра?

— Най-нежната и най-мъдрата от всички майки — отговорих по навик.

— Разкажи ми защо те е кръстила Рейли.

— И тази история си я чувал — казах аз. Но той стисна лекичко ръката ми и аз подхванах отново историята, защото никога нищо не можех да откажа на малкото си братче.

— В родното й село до кладенеца имало стара статуя, идол. Статуя на млада девойка, героиня от древни времена. Намерили я в гората — някои казвали, че била отгледана от дивите животни. Когато се появила в селото, не знаела кое е добро и кое — зло и се държала така, както й диктувала собствената й природа. Не отстъпвала по сила на селските момчета, надвивала ги във всички състезания. Но освен силна била и красива и красотата й ги изпълвала с копнеж и лъст. Скоро селяните възнегодували срещу нея и старейшините я прогонили в изгнание. Малко след като девойката си тръгнала, селото било нападнато от врагове. Били толкова много и толкова свирепи, че защитниците се отчаяли. Ала в най-тъмните часове на нощта момичето се появило, яхнало огромна черна пантера. И не били само момичето и пантерата, а и всички животни с остри зъби и нокти, които се стекли от гората и нападнали вражеските войници. Скоро селото било спасено и животните — заедно с момичето — изчезнали в гората. Легендата разказва, че появи ли се опасност — истинска, голяма опасност — това момиче ще се върне, за да спаси селяните. Затова те издигнали статуя, която да им напомня, че не всеки, който е странен, е непременно и лош.

— И тогава те й дали име — каза Амалрик.

— Да. Нарекли я Рейли.

— Защо?

— Защото… — И си спомних как мама ми разказа за пръв път тази история. Бях седнала в скута й и тя ме люлееше в прегръдките си. Тогава й зададох същия въпрос и тя ми отговори така: — Мама казваше, че думата е стара, от нейното село. Рейли означава надежда. И когато ме сложили на гърдите й, след като ме родила, това било първото име, което й дошло наум.

Дълго седяхме в мълчание. Накрая Амалрик ме потупа по коляното и се надигна.

— Благодаря за приказката.

Ухилих се.

— Аз трябва да ти благодаря, братле. Положението си е все така говняно, но малкият ти номер успя да ми пооправи настроението.

Амалрик не си направи труда да отрича. Вместо това хвана ръката ми и каза:

— Пак ще говоря с магистратите.

Кимнах мълчаливо. Признавам обаче, че в гърдите ми се размърда… надежда.

Същата вечер целият град се събра в амфитеатъра. Богати и бедни рамо до рамо; рибар до дебел търговец; вещици от пазара до тънконоси дами. На висока платформа в центъра на огромната арена стояха градските първенци — магистратите, Гамелан и водещите жреци, военните командири, богатите търговци; а малко встрани, но на почетно място — моят брат, лорд Антеро. Заклинания уголемяваха образите им, за да ги виждат всички, и усилваха гласовете им, за да ги чуват всички.