Алън Кол - Битката за Ориса

Знаех, че Амалрик е говорил с магистратите за Маранонската гвардия, както ми беше обещал. Не му беше останало време да ми съобщи какво са решили, но аз и сама се досетих, когато час преди началото на общоградското събрание в казармите ни дотича пратеник. Съветът на магистратите имал специална молба към нас за тази вечер. Петдесет гвардейки да изиграели ролята на почетна стража. Като символ на службата ни в защита на Ориса, трябвало да донесем нашия идол на Маранония, за да бъде направено щедро жертвоприношение на богинята в добавка към специалните молитви.

С други думи, бяха отхвърлили молбата ни и сега ни хвърляха кокалче, за да ни умилостивят.

Не казах и дума за това на моите гвардейки и докато се строявахме при големите порти на амфитеатъра в кръг около идола, лицата на жените грееха от гордост. Само усмивката на Полило стигаше да освети нощта, а Корайс беше толкова развълнувана, че дори не забеляза петното върху златистия плащ на една от жените. Самата аз се гордеех със своите гвардейки, с техния дух и професионализъм, с тяхната увереност — макар да бях сигурна, че само след час или там някъде високият им дух ще се смени с разочарование. Загледах се в лицето на Маранония и прошепнах личната си благодарствена молитва, задето съм благословена с командването на толкова елитна бойна част. Богинята не ми отвърна, но ми се ще да мисля, че зърнах особен проблясък в очите й. Стоеше сякаш по-изправена отвсякога с факла в едната ръка и високо вдигнато копие в другата.

Сведох очи, когато Гамелан пристъпи в средата на подиума, за да измоли благословия от боговете. Главният жрец беше висок и кльощав като градинско плашило, с дълга бяла коса и брада. Вдигна високо костеливите си ръце и ръкавите на черното му жреческо наметало се смъкнаха.

— Слава на Те-Дейт — извика той.

— Слава на Те-Дейт — изрева тълпата в пристъп на горещ ентусиазъм.

— О, велики Те-Дейт — продължи напевно Гамелан, — твоят смирен народ се е събрал да се помоли за подкрепата ти в този час на превелика нужда. Зли магьосници плетат козните си срещу нас. Ламтят за земята ни — за твоята земя, а нас искат да заробят, нас, твоите верни слуги. Ориса е в голяма опасност, о, боже Те-Дейт. Ориса е…

Ужасяващ яростен вой разцепи нощта. Ясното обсипано със звезди небе почерня от огромен облак, раздиран от ярки светкавици. Воят се раздели на два гласа, които припяваха в унисон:

Никой от хилядите присъстващи не попита чии са гласовете. Нито малките деца, нито девойките, нито воините или първенците, никой не попита, защото знаеха. Гласовете бяха на ликантийските властелини, а облакът беше първият щурм на войната. Можеше да се окаже и последният, защото целият град се беше стекъл в капана на амфитеатъра, право под ударите на ликантийската магия.

Гръм изтрещя зад мен, аз се обърнах и видях как тежките порти на арената отхвръкват от пантите си, изкъртени от незнайна сила. Преди още да се сринат в прахта, през прага нахлу гигантски демон. Приземи се на четири крака и обърна глава наляво и надясно, преценяваше размера на обещания му от властелините пир. Съществото беше наполовина куче, наполовина маймуна. Седеше на масивната си задница, а дългата му опашка потрепваше нетърпеливо. Ръцете му бяха жилести, покрити със сплъстена черна козина, и завършваха с остри извити нокти. Муцуната му беше като на ловджийско куче с огромни остри зъби, ушите му бяха малки и прилепнали към черепа. Три кървясали очи, наредени в редица напреко на челото, се въртяха насам-натам.

Вцепеняването от първия миг прерасна в паника, арената се изпълни с писъци, хората хукнаха накъдето им видят очите, но само се блъскаха един в друг. Нямаше време Гамелан или другите ни жреци да противодействат, дори да съществуваше контразаклинание срещу мощна магия като тази. Другите първенци на подиума изглеждаха също толкова парализирани.

Паникьосана млада жена изтича пред звяра и той изрева доволно, загреба я с лапа и набута пищящата плячка в черната си паст. Гърчещото се тяло провисна за миг от двете страни на устата му… чу се последен писък… после жената изчезна.

След този ордьовър демонът се хвърли напред да задоволи апетита си.

Без да мисля, изтеглих меча си и изкрещях предизвикателството си — свирепия дюдюкащ боен вик на маранонска гвардейка. Сестрите ми подеха крясъка и той разтресе свирепо нощта. Бяхме един глас, едно тяло и един ум.