Андреа Креймър - Вълче биле

Лидия сложи ръка на рамото й.

— Тъкачите са нашето най-могъщо и най-ценно оръжие. Затова се опитваме да сведем до минимум риска, на който ги излагаме.

— Нямах това предвид — казах, подразнена, че все още не знам толкова неща за своите предполагаеми съюзници. — Ако е от другата страна на портала, може просто да го затвори при първия признак на опасност.

— Колкото и да са внимателни Тъкачите, винаги са възможни грешки — очите на Адна бяха като две ками. — Нещо би могло да се промъкне.

— Нали казахте, че Пазителите не могат да отварят Портали.

— Така е, Пазителите не са в състояние да отварят портали — отговори ми Адна. — Но нищо не им пречи да минават през тях. Нито пък на техните главорези. Стражи, призраци, какво ли не.

— А ако Пазителите успеят да заловят някой Тъкач — допълни Лидия, — и го принудят да им отвори портал, ще бъдем хванати напълно неподготвени. Ето защо порталите си остават затворени, а Тъкачите не могат да бъдат Нападатели. Те действат извън опасната зона… или поне толкова далеч от центъра й, колкото е възможно.

Адна изглеждаше така, сякаш е сдъвкала лимон.

— Ето защо, видиш ли да се задава някой друг, освен нас, начаса се прибираш обратно в Чистилището — добави Конър.

— Знам какви са правилата — отвърна Адна. — Завърших Академията, ако не си забравил.

— Как бих могъл да забравя подобно нещо! — усмихна се Конър и след като й изпрати въздушна целувка, пое през снега.

— Добре, Кала — обърна се Лидия към мен. — Ясно е, че теб най-много те бива в откриването на следи, така че — води ни.

Широка усмивка се разля по лицето ми, преди да се преобразя и да се втурна през преспите. Свеж зимен въздух изпълни дробовете ми, обзе ме желание да завия. От близкия храст изскочи заек и устата ми се изпълни със слюнка.

— Кала! — извика Лидия.

Заковах се на място, толкова рязко, че снегът се вдигна и ме обви в бяла пелена. Възбудата отново да съм в планината ме бе накарала да забравя, че спътниците ми не са вълци. А хората бяха бавни. Обърнах се и изтичах при Лидия и Итън, приемайки човешката си форма, щом стигнах до тях.

— Съжалявам.

— Можеш да разузнаваш напред, но не се отдалечавай толкова, че да не те виждаме — каза Лидия.

Итън намести арбалета, който висеше на гърба му.

— Ако преценим, че си отишла прекалено далеч, ще ти пусна една стрела под опашката.

Лидия го изгледа строго.

— Шегувам се, просто се шегувам — побърза да каже Итън, ала в усмивката, която ми отправи, нямаше и помен от дружелюбност.

Връщайки си вълчия образ, отново се втурнах напред, но без да ги изпускам от поглед. Наскоро падналият сняг изобщо не ми помагаше, тъй като задушаваше миризмите и заличаваше всички следи.

Порталът на Адна ни бе извел на югозапад от Халдис, затова се насочих натам, където по това време на деня би трябвало да се намират патрулиращите Стражи. Не ми беше лесно да се нагодя към новите си съюзници. Невъзможността да общуваме бе в най-добрите случаи досадна, а в най-лошите — ужасно изнервяща. Всеки път, когато исках да им кажа нещо, трябваше да изтичам обратно и да се преобразя, преди отново да се втурна напред. Което още повече усили нетърпението ми да се събера с останалите от глутницата. Припомних си как бях направила същия преход с Шей, когато той все още бе обикновен човек. Тогава бях проявила търпение, а Търсачите определено съумяваха да се движат достатъчно бързо през заснежения терен. Макар и да не бе съвършено, знаех, че съдружието между нас може и да сработи. Съсредоточавайки се върху тази мисъл, продължих да препускам през снега.

Час по час разривах преспите, за да достигна замръзналата земя или пък вдигах муцуна, за да подуша въздуха в опит да се натъкна на следа от своята глутница. Ала така и не откривах нищо. Нито дири, нито даже най-слабият мирис. Абсолютно нищо.

„Къде ли може да са?“

Надеждата ми почти бе изчезнала, досущ като слънцето, скриващо се зад хоризонта, когато Лидия отново ме повика.

— Намери ли нещо? — попита тя, взирайки се в прииждащите сенки, които се разливаха като черно мастило по снега.

— Не — отвърнах, ритайки преспите. — Снегът заглушава всички миризми. Не можах да надуша нищо друго, освен дивеч.

— Ако някой от твоята глутница беше патрулирал по тези места, нямаше ли да прокарат прясна пъртина? — попита Итън.

Въпросът му ме накара да се смръщя — същата мисъл ме глождеше през цялото време, докато търсех следи. Дори ако маршрутът на патрулиращите Стражи беше изменен, все трябваше да се натъкна на някакъв знак, че са минали по тези места. Намирахме се твърде близо до Халдис, за да повярвам, че патрулът би пропуснал този район. Освен ако… освен ако… Двамата с Шей бяхме откраднали предмета, скрит в пещерата и Пазителите го знаеха. В училище буквално бях надушила страха им, напрежението им, след като Шей бе намерил загадъчния цилиндър и го бе взел със себе си. Пещерата вече не се нуждаеше от защита, така че нямаше да има и патрули. Стражите биха се навъртали около свещения периметър единствено ако очакваха…