Андреа Креймър - Вълче биле

— О, не! — възкликнах и се плеснах по челото. Кръвта ми се вледени.

— Какво има? — попита Лидия.

Не исках да им кажа. Чувствах се като пълна глупачка. Как можах да забравя нещо толкова важно! Бузите ми горяха, защото всъщност знаех отговора. Толкова се бях въодушевила от мисълта да видя Мейсън и Ансел, или дори постоянно нацупената Фей, от възможността отново да бъда с глутницата си, че бях възложила всичките си надежди на единствената действителност, която бях познавала като алфа. Това бе мястото, където патрулирахме. Целият ми досегашен живот бе съсредоточен върху него и изобщо не ми бе хрумнало, че нещо може да се е променило.

Но защо и Шей не бе казал нищо, докато съставяхме плановете си? Той знаеше, че Халдис липсва — нали беше у него!

— Кала, какво има? — повтори Лидия.

Докато се опитвах да намеря подходящи думи, за да им обясня и да им се извиня, нещо привлече погледа ми — силует на около стотина метра от нас, който бързо приближаваше.

— Внимавайте! — обади се предупредително Итън, прицелвайки се с арбалета си.

— Почакай! — Лидия сложи ръка върху рамото му. Фигурата беше на два крака и гледаше право към нас, махайки трескаво с ръце. — Конър е.

Движеше се забележително бързо за човек със снегоходки — очевидно Търсачите бяха отлично подготвени за битки през зимата.

— Да вървим — каза Итън и тръгна към Конър.

Когато стигнахме до него, той се преви надве и подпря ръце върху бедрата си, мъчейки се да си поеме въздух.

— Мъртъв е — с мъка успя да изрече най-сетне. — Грант е мъртъв. Гърлото му е разкъсано.

Обучена да сея насилие от съвсем малка, никога не бих предположила, че смъртта може да ме разстрои така. Ала когато си представих добрия, леко непохватен господин Селби да лежи в локва кръв, по гръбнака ми пробягаха тръпки.

— По дяволите — изруга Итън и наведе глава.

Лидия затвори очи.

— Това е ужасно. Незабавно трябва да се махнем оттук. Ако вълците все още са на лов, много лесно могат да открият следите ни… или да надушат Адна.

Конър кимна, но погледна към мен.

— Успя ли да намериш някой от глутницата си?

— Не — отговорих, все още твърде разстроена от внезапната гибел на господин Селби. — И току-що си дадох сметка, че…

Думите ми бяха заглушени от пронизителен вой, сподирен от втори, а после и трети. Косата ми се изправи.

— Това не е моята глутница — прошепнах.

— Знаят, че сме тук — каза Итън. — Да се махаме.

— Дръж се близо до нас — каза ми Лидия и застана начело.

Запътихме се обратно към Адна, но вместо да вървим направо, Лидия ни водеше на зигзаг, избягвайки пътеката, която бяхме прокарали на идване. Приела вълчата си форма, аз непрекъснато се връщах назад — душех въздуха, ослушвах се да чуя вълците, които бяха извили, мъчех се да разбера дали ни преследват. Ала със спускането на вечерния здрач наоколо се възцари плашеща тишина, която ми напомни, че снегът заглушава не само миризмите, но и звуците. Внезапен порив на вятъра раздвижи преспите и запрати облак от снежинки в лицата ни.

Духаше натам, откъдето беше дошъл воят, и това не беше добре. Вятърът щеше да отнесе мириса ни до Стражите зад нас, докато аз бих могла да ги надуша чак когато те ни настигнеха.

Нов вой отекна във въздуха, много по-близо от предишния път.

— Не мисля, че ще успеем да се измъкнем без бой — отбеляза Итън.

— Не спирайте — нареди Лидия, чийто дъх образуваше бели облачета.

Почти бяхме стигнали мястото, където ни чакаше Адна, когато от клоните на едно дърво над нас падна сянка.

Лидия се обърна рязко, стиснала кама в десницата си.

— Аз съм! — каза Адна и вдигна отбранително ръце.

— Защо си се покатерила там? — надникна между клоните Итън.

— Крия се — отговори Адна, отръсквайки снега от краката си. — Чух воя и реших, че малко предпазливост няма да ми навреди.

— Браво на теб! — похвали я Конър, видимо доволен, че тя е невредима.

— Какво стана? — попита Адна.

— Убили са Грант — каза Конър и тя пребледня.

— О, не!

Ушите ми потрепнаха, доловили нови шумове в гората зад нас. Дращене на нокти върху лед.

Не исках да приемам човешката си форма точно сега, затова излаях. Оказа се достатъчно.

Итън вдигна арбалета си.

— Адна, отвори портал.

Запрокрадвах се към гората, вперила напрегнат поглед между дърветата. Изведнъж нещо се раздвижи. В следващия миг между дънерите пробяга червеникавокафява вълчица и сърцето ми подскочи от радост. Беше от Найтшейд. Саша — майката на Фей и една от вълчиците, с които майка ми патрулираше. Хвърлих се към нея.