Андреа Креймър - Вълче биле

— Кала, недей! — извика Лидия след мен, ала аз не спрях.

Излаях отново, този път — викайки Саша. Силуетът й се мярна между две дървета и аз изпратих мисълта си след нея.

— Саша! Саша, почакай!

Рижата вълчица свърна рязко и се затича към мен. Тичаше стремглаво, без да забавя крачка, оголила зъби насреща ми.

— Добре дошла у дома, Кала.

Бях като зашеметена, когато тялото й се блъсна в моето и двете се затъркаляхме в снега. Успях да се откопча и отскочих встрани тъкмо когато тя изщрака с челюсти на сантиметри от рамото ми.

— Престани! Какво правиш?

Вместо отговор тя отново се нахвърли отгоре ми; в очите й гореше жажда за кръв.

Инстинктите ми се задействаха и като изръмжах, аз отвърнах на атаката й. Впих зъби в гърдите й, ала вкусът на кръв — кръвта на моята глутница! — ме разтърси до дън душа. Това не беше правилно. Та аз нападах една от нас, майката на вълчица от собствената ми глутница. Това противоречеше на всичко, на което ме бяха учили някога.

Отново се опитах да я достигна с мисълта си.

— Моля те, Саша. Тук съм, за да ви помогна.

Едва успях да избегна следващото й нападение.

— Глупаво момиче!

Ужасната истина ме вледени — Саша се опитваше да ме убие и ако исках да оцелея, трябваше да я довърша. Не, възпротиви се цялото ми същество, не може да няма друг изход от тази катастрофа!

Този път, когато Саша се нахвърли отгоре ми, аз се претърколих настрани и като се обърнах, впих зъби в ахилесовото й сухожилие. Тя изскимтя от болка и се задърпа, мъчейки се да се отскубне, а аз отново я захапах. Пуснах я едва когато бях сигурна, че няма да е в състояние да ни преследва, и се втурнах към Търсачите. Между дърветата виждах да мъждука отворен портал, но освен това долових и шум от битка, който ме накара да затичам още по-стремително.

— Кала! — размаха ръце Адна, за да привлече вниманието ми.

Насочих се право към нея, ала когато ни деляха само два-три метра, нещо тежко и кораво се блъсна в мен и изкара въздуха от гърдите ми. Преметнах се няколко пъти в снега, преди да успея да се изправя и да се обърна към своя нападател.

Насреща ми, оголил заплашително зъби, стоеше огромен кафеникавосив вълк.

Стори ми се, че сърцето ми спира да бие, когато срещнах погледа на Емил Ларош.

Преследваше ни не друг, а самият алфа на Бейн.

Сковаващ страх парализира крайниците ми, докато в съзнанието ми всичко започна да си идва на място. Саша бе излязла на лов с Емил. С Емил! В това нямаше никакъв смисъл. Саша ловуваше заедно с майка ми. Тя бе от Найтшейд. Вълците на Найтшейд се подчиняваха само на двамата алфи на собствената си глутница — Стивън и Наоми Тор, моите родители. Стражите на Найтшейд и Бейн се ненавиждаха и доколкото им бе възможно, гледаха да избягват всякакъв контакт помежду си. Съдействаха си единствено когато получеха изрично нареждане от Пазителите.

А ето че сега Емил Ларош, алфата на Бейн, предвождаше вълци на Найтшейд. Козината ми настръхна и аз се озъбих насреща му, борейки се с изумлението си. Всичко в действителността, която се разкриваше пред очите ми с болезнена яснота, беше погрешно, противоестествено. Как така Саша следваше Емил? Защо се бе нахвърлила върху мен? Къде бяха родителите ми? Къде беше глутницата ми?

Слюнка капеше от муцуната на Емил, докато той се приближаваше предпазливо към мен.

— Идваш да молиш за прошка?

Крайниците ми трепереха.

Той разтърси козината на врата си и мускулите му заиграха.

— Боя се, че може да се окаже твърде късно.

Изръмжах. Ако Емил искаше битка, щеше да я получи, макар идеята да ми се виждаше напълно безнадеждна — между Стражите, Емил Ларош се славеше като убиец. Той бе огромен, могъщ звяр с много повече опит в битките от мен.

— За нищо не се разкайвам.

Стъпих здраво на земята, приготвяйки се да посрещна нападението му. Макар и да не ми беше по силите да го убия, поне щях да му причиня болка. Истинска болка.

Той приклекна и от муцуната му се откъсна ръмжене, подобно на гърлен смях.

— Точно това каза и баща ти.

— Баща ми?

Все още бях като зашеметена от думите му, когато Емил изскимтя и рязко завъртя глава, мъчейки се да извади камата, която се бе забила в тялото му. Той се затъркаля в снега, оставяйки алени дири след себе си, докато покрай него прелетя нова кама.

— Кала! Отивай при Адна! — изкрещя Лидия, която тичаше към Емил, стиснала още две ками в ръцете си.

Втурнах се към портала препъвайки се.