Андреа Креймър - Вълче биле

— По-скоро — предложение по джоба ти — подхвърли Айзък.

— Това също — разсмя се Конър.

— Все още не виждам кафе пред себе си — каза Адна. — Дори и след прещедрото ми предложение.

— Не се отчайвай толкова лесно, скъпа — усмихна се Айзък и й донесе димяща чаша. — Кафе, Кала?

— Ъъъ… — поколебах се аз, недоумявайки как могат да си бъбрят така безгрижно, когато ни предстоеше толкова опасна мисия. — Не трябва ли да насочим цялото си внимание към нападението? Аника каза, че разполагаме със съвсем малко време, за да го извършим.

Тишината, възцарила се в стаята, ме накара да затая дъх — май бях казала нещо, което не трябваше.

Най-сетне Тес се смили над мен.

— Миличка, винаги има време за чаша кафе.

И като ме улови за ръката, ме сложи да седна до Конър.

— Както и за всяко приятно нещо, когато смъртта дебне зад ъгъла — добави Конър.

— Амин! — измърмори Итън.

При вида на безрадостните им усмивки цялото ми объркване се изпари. Замислих се за живота, който водеха. За онова, с което се сблъскваха ежедневно — Пазители, Стражи. Призраци. Все неща, от които бяха изтъкани най-страшните кошмари.

Оцеляване. Ето за какво ставаше дума. Търсачите бяха воини, също като Стражите. Всяка битка можеше да им е последна и това — от странните почивки за кафе до неуместните шеги на Конър — бе защитният им механизъм. Това бяха техните доспехи, крепостната стена, с която бранеха ума си. Начин да не позволят на отчаянието да завладее духа им.

И колкото и необикновена да беше тази стратегия, тя определено ми се нравеше. Особено ако включваше кафе, макар да не бях сигурна дали липсата на кофеин нямаше да ме нахъси за битката.

— Какво е това място? — попитах, мъчейки се да свържа в едно склада, тренировъчната зала, а сега и кухнята.

— Имаме аванпостове, разположени близо до всички поселища на Пазителите. Използваме ги както, за да стоим във връзка с нашите агенти в света на хората, така и за да организираме нападения над Пазителите.

— С други думи — доброто старо Чистилище — въздъхна Айзък.

— Може и да е чистилище — разсмя се Лидия, — но кафето си го бива.

— Чистилище? — сбърчих чело аз, ала бързо се усмихнах, когато Айзък ми подаде чаша, пълна с катраненочерна течност.

— Нали се сещаш, мястото между ада и рая — обясни Копър. — Като раят, разбира се, е Академията, а адът…

— … е Вейл — Итън отмести стола си назад и отиде в другия край на стаята, очевидно неспособен да понесе присъствието ми и миг повече.

Тес поклати глава, ала той не й обърна внимание и продължи да пие кафето си в мълчаливо усамотение.

Реших, че ще е най-добре да се държа далеч от него. Без значение бе дали ме харесва или ми има доверие. Не бях тук, за да завързвам приятелства. Тук бях, за да спася глутницата си.

— И къде точно се намираме? — обърнах се към Конър.

Още докато задавах въпроса, едва се сдържах да не потреперя. Можехме ли да сме в безопасност, ако наблизо имаше Пазители?

Отговори ми Лидия, която междувременно се бе приближила до масата заедно с Тес.

— В един склад в Денвър. Оттук Тъкачите отварят портали към местата, където се каним да нанесем удар. Нападателите идват и си отиват в зависимост от възложените им задачи.

— И ние, Берачите, отново оставаме сами — довърши Айзък печално.

Тес изцъка неодобрително.

— Да не искаш да кажеш, че не съм добра компания?

— В никакъв случай, ако това ще те накара да престанеш да ми готвиш — ухили се Айзък.

— На всичкото отгоре му и готвиш? — попита Лидия. — Прекалено си добра.

— Не ни се бъркай в отношенията, жено! — възнегодува Айзък. — Пък и аз мия чиниите.

— Така си е — потвърди Тес.

Отпих от кафето си, мъчейки се да не изоставам от разговора.

— Какво представляват Берачите?

— В света не са останали много Търсачи — в гласа на Лидия се прокраднаха металически нотки. — Повечето живеят в Академията, където или се обучават, или преподават, и излизат на мисии само когато се наложи. Ала онези от нас, които воюват всеки ден, живеят в аванпостове като този. Отрядите ни винаги са разпределени по един и същи начин — състоят се от десетима души, като всеки си има различна задача. Берачите събират провизии и пласират различни ценни стоки на черния пазар, поддържайки притока на пари в съвременна валута.

— Черен пазар? — намръщих се аз неспокойно.

— Не се тревожи, Кала, не сме забъркани в нищо гадно, като например търговия с човешки органи — изкиска се Тес и поклати глава. Засмях се неловко и тя побърза да продължи: — Става въпрос най-вече за антики и предмети на изкуството. Неща, които знаем къде да открием и до които обикновените хора не могат да се доберат.