Октавия Бътлър - Зора

– Правили ли са ти го преди?

Тя кимна с глава.

– С други... мъже?

– Сама или с другарите на Никанж.

Той стана внезапно и започна да крачи из стаята.

– Те не са човешки същества – каза тя.

– Тогава как могат... Нервната им система не може да е като нашата. Как могат тогава да ни накарат да почувстваме това... което аз почувствах?

– Като натискат правилните електрохимични бутони. Нямам претенциите да го разбирам. Това е като език, за който имат специална дарба. Познават телата ни по-добре, отколкото ние самите ги познаваме.

– Защо им позволи да... те докосват?

– За да ме променят. За да стана по-силна, за да оздравявам по-бързо...

Той спря пред нея и я погледна.

– Това ли е всичко? – попита той настоятелно.

Тя се вгледа в него, видя обвинението в очите му, но не искаше да се оправдава.

– Харесваше ми – каза тя тихо. – Нима на теб не ти хареса?

– Ако зависи от мен, това нещо никога повече няма да ме докосне.

Тя не оспори това.

– Никога не съм се чувствал така през живота си – изкрещя той.

Тя подскочи, но нищо не каза.

– Ако това нещо можеше да се бутилира, щеше да надмине по продажби който и да е незаконен наркотик.

– Ще пробудя още десет души тази сутрин – каза тя. – Ще помогнеш ли?

– Все още ли имаш намерение да го направиш това?

– Да.

Той си пое дълбоко въздух.

– Да тръгваме тогава.

Но не помръдна. Стоеше и я гледаше.

– Като... наркотик ли е? – попита.

– Искаш да кажеш, дали съм пристрастена?

– Да.

– Не мисля. Беше ми добре с теб. Не съм искала Никанж да идва.

– Не го искам вече тук.

– Никанж не е мъж и се съмнявам, че се интересува от това, какво искаме ние.

– Не му позволявай да те докосва! Ако имаш избор, стой надалече от него!

Нежеланието му да приеме пола на Никанж я ужаси, защото ѝ напомни за Пол Тайтъс. Не искаше да вижда Пол Тайтъс в Джоузеф.

– То не е мъжко създание, Джоузеф.

– Каква е разликата?

– Какво значение има някаква си самозаблуда? Трябва да ги познаваме такива, каквито са, дори и без да съществува паралел между тях и човешките същес-тва – и повярвай ми, няма никаква връзка между нас и оолоите.

Тя се изправи, съзнаваше, че не му е дала обещанието, което той иска. Знаеше, че той ще запомни безмълвието ѝ. Разпечата вратата и напусна стаята.

Десет нови хора. Всички бяха заети с това, да ги държат надалече от неприятности и да им дадат някаква идея за ситуацията, в която се намират. Жената, на която Питър помагаше, му се изсмя в лицето и му каза, че е луд, когато спомена „вероятността нашите похитители да са извънземни...”.

Мъжът, за когото се грижеше Лия, дребен блондин, я грабна, опита се да я събори и щеше да я изнасили, ако беше по-едър или ако тя беше по-дребна. Тя успя да се измъкне, преди да ѝ е направил нещо, но се наложи Гейбриъл да го издърпа от нея. Тя беше изненадващо толерантна към усилията на мъжа. Изглеждаше по-скоро развеселена, отколкото ядосана.

Това, което новите правеха през първите няколко минути, не се приемаше на сериозно и нямаше да се използва срещу тях. Нападателят на Лия просто беше държан, докато престана да се опитва да я достигне. После се успокои, загледа се в другите човешки лица около себе си и започна да плаче.

Името на мъжа беше Рей Ордуей и няколко дни след пробуждането му той вече спеше с Лия с нейното пълно съгласие.

Два дни по-късно Питър ван Верден и шестима негови последователи хванаха Лилит и я задържаха, докато седмият член на групата, Дерик Уолски, успя да извади дузина, а може и повече, останали бисквити от единия от хранителните шкафове и се покатери в него, преди да се е затворил.

Когато Лилит разбра какво прави Дерик, престана да се съпротивлява. Нямаше нужда да наранява никого. Оанкалите щяха да се погрижат за Дерик.

– Какво си мисли, че ще направи? – попита тя Кърт.

Той беше взел участие в задържането ѝ, но Селин не участваше в заговора. Той все още държеше една от ръцете ѝ.

Погледна го и се отърва от другите двама. След като Дерик изчезна от поглед, те не се опитваха да я държат толкова силно. Тя знаеше, че ако поиска, може да им причини болка или да ги убие, нямаше да могат да я спрат. Не беше по-силна от тях шестимата заедно, но беше по-силна от които и да е двама. И по-бърза. Това не беше голяма утеха за нея.

– Какво искаше да направи той? – повторно попита тя.

Кърт пусна ръката ѝ.

– Да разбере какво става наистина – каза той. – Има хора, които презареждат тези шкафове и ние имаме намерение да разберем кои са те. Искам да ги видим, преди да имат възможност да се подготвят, преди да са готови да ни убедят, че са марсианци.