Октавия Бътлър - Ритуали на съзряването

Гейб падна веднъж, закашля се, сломен от горещината. Изпусна Акин, вдигна

го отново и пак го метна на рамо.

Огромни пламъци бяха блокирали външната врата. След момент излизането и

от задната щеше да е невъзможно. Гейб я отвори с ритник и изтича надолу

по стълбите; за кратко бе изцяло заобиколен от пламъци. Косата му се

подпали и Акин му закрещя да я изгаси.

Гейб спря в момента, в който беше на сигурно място далече от къщата,

хвърли Акин на земята и се свлече, удряйки се и кашляйки.

Дървото, под което бяха спрели, се беше подпалило от къщата. Трябваше

отново да се преместят, и то бързо, за да избягат от горящите клони. Гейб

вдигна Акин веднага след като потуши огъня по себе си, и се заклатушка

към гората.

– Къде отиваш? – попита го Акин.

Не му отговори. Изглежда, в момента бе способен само да диша и да се

движи.

Пламъците погълнаха цялата къща зад гърба им. Никой не можеше да оцелее в

нея вече.

– Тейт! – каза Акин внезапно.

Къде беше тя? Гейб никога не би тръгнал да спасява него, докато Тейт

изгаря в пламъците.

– Напред – изхриптя Гейб.

Значи, тя беше добре.

Гейб падна отново, този път наполовина върху Акин. От болката и по

рефлекс Акин се впи в него безпомощно. Мигновено парализира мъжа, като

прекъсна пътя на важни сигнали за движение между мозъка и останалата част

от тялото.

– Лежи и не мърдай – каза, надявайки се, че така дава на Гейб поне илюзия

за избор. – Просто лежи и ме остави да ти помогна.

– Сам на себе си не можеш да помогнеш – прошепна Гейб.

Бореше се да диша, да се движи.

– Мога да си помогна, като те излекувам! Ако паднеш още веднъж върху мен,

може да те ужиля. Сега млъкни и престани да се опитваш да се движиш.

Белите ти дробове са пострадали и имаш изгаряния.

Проблемът с белите дробове беше голям и можеше да го убие. Изгарянията

бяха просто много болезнени. Но Гейб не млъкваше.

– Градът… Могат ли да ни видят?

– Не. Между нас и Феникс има царевична нива. Но огънят още се вижда. И се

разпространява.

Гореше още поне една къща. Вероятно подпалена от пламналото дърво.

– Ако не завали, може да изгори половината град. Глупаци.

– Няма да завали. Сега млъкни, Гейб.

– Ако ни хванат, сигурно ще ни убият!

– Моля? Кой?

– Хората от града. Не всичките. Само тези, които създават проблемите.

– Ще бъдат твърде заети с потушаването на огъня. Не е валяло от дни.

Избрали са грешния сезон за това. Само не говори и ме остави да ти

помогна. Няма да те приспивам, така че може да усетиш нещо. Но няма да те

боли.

– Вече толкова ме боли, че едва ли ще усетя, ако ме заболи от теб.

Акин прекъсна сигналите за болка, които нервите на Гейб изпращаха към

мозъка му, и накара мозъка му да започне да отделя специфични ендорфини.

– Исусе Христе! – каза мъжът, докато се задъхваше и кашляше.

За него болката бе спряла изведнъж. Не чувстваше нищо. Така всичко беше

по-малко объркващо. Но за Акин това означаваше внезапна, ужасна болка,

последвана от бавно облекчение. Никаква еуфория. Не искаше Гейб да се

опияни от собствените си ендорфини. Но можеше да направи така, че да се

чувства добре и нащрек. Беше като композирането на музика: балансирането

на ендорфините, заглушаването на болката, поддържането на трезвостта.

Музиката, която той правеше, беше проста. Оолоите постигаха величествени

съзвучия, като вплитаха хора един в друг и споделяха удоволствието им.

Оолоите също така добавяха по малко от себе си в това единение. Акин щеше

да усети това скоро, когато Декиат се променеше. Засега удоволствието

идваше само от лечението.

Гейб започна да диша по-леко, когато състоянието на дробовете му се

подобри. Не забеляза, че плътта му беше започнала да зараства. Акин

остави ненужната изгоряла кожа да се отлющи. Скоро Гейб щеше да има нужда

от вода и храна. Акин смяташе да приключи, като стимулира чувството за

глад и жажда в мъжа, за да е готов да поеме всичко, което Акин намери.

Най-важното беше да изпие нещо скоро.

– Идва някой – прошепна Гейб.

– Гилбърт Сен – каза Акин в ухото му. – Търси ни от известно време. Ако

не мърдаме, може и да не ни намери.

– Откъде знаеш, че е…

– По стъпките. Той звучи по същия начин, по който звучеше, когато живеех

тук. Сам е.

Акин тихо приключи с работата си и изтегли влакънцата на сетивните си

пипала от Гейб.

– Може да се движиш вече – прошепна му. – Но недей.