Октавия Бътлър - Ритуали на съзряването

си представи колко трудно е за него да отдръпне сетивните си пипала, да

прекъсне дълбокия отчайващ контакт.

– Какво беше това? – попита го тя, след като освободи ръката ?.

Не беше достатъчно бърз, че да измисли безобиден отговор, преди тя да се

засмее.

– Така си и помислих – каза му. – Определено трябва да те върнем у дома.

Там чакат ли те партньори?

Той мълчеше огорчен.

– Извинявай. Не исках да те притесня. Отдавна мина времето, в което бях

юноша.

– Човеците ме наричаха така, преди да се променя.

– Младеж тогава.

– Как можеш да се държиш снизходително с мен и да ме следваш в същото

време?

Тя се усмихна.

– Не знам. Още не съм съвсем наясно с чувствата си към новото ти Аз.

Нещо в начина, по който го каза, беше лъжа. Нито една от думите не беше

пряка лъжа, но нещо не беше наред.

– Ще заминеш ли за Марс, Тейт, или ще останеш на Земята? – попита я.

Тя сякаш се отдръпна от него, без да помръдне дори.

– Свободна си да направиш и едното, и другото.

Тя имаше оанкали партньори, които щяха да са повече от щастливи да остане

тук. А ако не го направеше, можеше те никога да не се заселят на Земята.

– Край – каза Тейт тихичко.

Искаше му се тя да е оанкали, за да може да ? покаже, че наистина мисли

това, което казва. Думите му не бяха в отговор на нейното снизходително

отношение, както тя очевидно вярваше. Той бе отвърнал на неискреността в

начина ? на говорене. Но комуникацията с човеците винаги беше непълна.

– Проклет да си – каза Тейт приглушено.

– Моля?

Тя извърна очи. Стана, отиде до прозореца и се загледа навън. Беше

застанала от едната страна, за не могат да я видят отвън. Но под този

прозорец нямаше никого. Закрачи из стаята, неспокойна, унила.

– Мислех, че съм взела решението си – каза. – Смятах, че самото напускане

на това място ще е достатъчно на този етап.

– То е – каза Акин. – Няма нужда да бързаш. Все още не се налага да

вземаш други решения.

– Кой сега се държи снизходително? – попита тя с горчивина.

Пак го беше разбрала погрешно.

– Разбирай думите ми буквално – каза Акин. – Приеми, че имам предвид

точно това, което казвам.

Тя го изгледа с изумление и недоверие.

– Можеш да решиш по-късно – настоя той.

След един кратък момент тя въздъхна.

– Не – каза, – не мога.

Тъй като не я разбра, той не каза нищо.

– Но това си е мой проблем – продължи тя. – Вече нямам избор. Трябва да

замина.

– Не трябва.

Тя поклати глава.

– Отдавна направих избора си… както и Лилит своя. Избрах Гейб, Феникс и

човечеството. Хората ми ме отвращават понякога, но това са моите хора.

Трябва да замина с тях.

– Наистина ли?

– Да.

Тя седна отново, а миг след това остави пушката в скута си и затвори очи.

– Тейт? – обади се той, когато вече изглеждаше поуспокоена.

Тя отвори очи, но не каза нищо.

– Притеснява ли те начинът, по който изглеждам сега?

Стори му се, че въпросът я издразни. Но тя само вдигна рамене.

– Ако ме бяха попитали как бих се чувствала, ако се промениш напълно, щях

да кажа, че това най-малкото би ме разстроило. Но не ме. Не мисля, че е

проблем и за останалите. Всички гледахме как се променяш.

– Ами онези, които не са гледали?

– Мисля, че за тях ще си някой оанкали.

Той въздъхна.

– Заради мен имигрантите ще са по-малко.

– Заради нас – каза тя.

Заради Гейб – това имаше предвид.

– Помислил е, че съм умряла, Акин. Паникьосал се е.

– Знам.

– Говорила съм с него. Ще ти помогнем да събереш хора. Ще обиколим селата

– сами, с теб или с други конструкти. Само ни кажи какво искаш да

направим.

Удоволствието отново приглади сетивните му пипала.

– Ще ми позволиш ли да подобря възможностите ти да оцеляваш след

наранявания и да се възстановяваш? – попита я. – Ще допуснеш ли някой да

поправи генетично хореята на Хънтингтън, от която страдаш?

Тя се поколеба.

– Хореята?

– Не би искала да предадеш болестта на децата си, нали?

– Но генетичните промени… Те означават да прекарам време с оолои. Много

време.

– Болестта се е активизирала, Тейт. Вече беше активна, когато те лекувах.

Помислих си, че може би… си забелязала.

– Искаш да кажеш, че ще се разболея от нея? Ще полудея?

– Не. Аз оправих нещата отново. Но само временно. Деактивирах ген, който

е трябвало да бъде сменен отдавна.

– Аз… не бих могла да преживея това.

– Болестта може би е била причината да паднеш.