Октавия Бътлър - Ритуали на съзряването

трябваше да отидат за реванш?

Някой – не Гейб – повдигна въпроса за Марс.

Друг му каза да млъкне.

Трети попита как е Акин.

– Добре – отговори Гейб.

Имаше нещо особено в начина, по който го каза, но Акин не можеше да

установи какво точно.

За известно време мъжете не казаха нищо.

– Дайте да го видим – обади се един от тях изведнъж.

– Не той отвлече Рудра и уби Мехтар – каза Гейб.

– Да съм казвал такова нещо? Просто искам да го видя.

– Прилича на оанкали сега. Точно като оанкали е. Йори твърди, че самият

той не е особено очарован от това, но не може да направи нищо по въпроса.

– Чух, че можели да променят външния си вид след метаморфозата – каза

някой. – Нещо като онези гущери хамелеони, които си променят цвета.

– Надяваха се, че ще могат да използват нещо, взето от нас, за да го

правят – каза Гейб. – Май беше ракът. Но не съм виждал и знак, че са

успели.

Не бяха. Нямаше дори да опитат, докато хората не свикнеха повече с

конструкти като Акин – с човешко-родените мъжки – за които се смяташе, че

са най-вероятен източник на проблеми. Нямаше да могат да го правят,

докато не се появяха конструкти оолои.

– Да идем всички да го видим.

Отново същият глас. Същият мъж, който бе поискал и преди малко да види

Акин. Кой беше? Акин се замисли, порови в спомените си. Не го познаваше.

– Чакайте – каза Гейб. – Това е моят дом. Не може просто така да влезете,

когато си искате!

– Какво криеш там? И преди сме виждали проклетите пиявици.

– Значи, няма какво да гледате Акин.

– Поредният червей, дошъл да ни изсмуче.

– Той спаси живота на жена ми – каза Гейб. – Какво, по дяволите, си

спасил ти?

– Ей, просто исках да го видя… да се уверя, че е добре.

– Хубаво. Ще имаш възможността да го направиш, когато той може да стане и

да те види също.

Акин започна да се притеснява, че по някакъв начин този мъж ще успее да

проникне в къщата. Явно човеците се чувстваха силно изкушени да правят

неща, които са били предупредени да не правят. А Акин беше в най-уязвимия

си период от ранното си детство насам. Можеха да го измъчват и от

разстояние. Да стрелят по него. Ако нападателят беше достатъчно упорит,

можеше и да убие Акин. И в този момент той беше сам. Без придружител. Без

пазител.

Отново започна да се опитва да се движи. Напъваше се отчаяно, но

единствено новите му сетивни пипала се размърдаха. Започнаха да се гърчат

и свиват на възел безпомощно.

И тогава се появи Тейт. Спря, огледа множеството мърдащи сетивни пипала и

се настани на освободения от Гейб стол. На скута ? лежеше дълга,

матовосива пушка.

– Чу тези тъпотии, нали? – каза.

– Да – прошепна той.

– Опасявах се, че ще ги чуеш. Спокойно. Тези хора ни познават. Няма да

стъпят тук, освен ако не решат, че искат да загубят живота си. – Преди

беше толкова против оръжията. А сега държеше пушката в скута си, все едно

? е приятел. А той трябваше да е доволен, благодарен за защитата. Той

мълчеше, объркан, а тя каза: – Добре ли си?

– Страхувам се, че някой ще бъде убит заради мен.

Тя не каза нищо за момент. Най-накрая го попита:

– Скоро ли ще можеш да вървиш?

– След няколко дни. Три или четири. Може би.

– Дано не се окаже късно. Ако си подвижен, няма да пос-меят да те

притесняват. Изглеждаш изцяло като оанкали.

– Ще си тръгна, щом започна да ходя.

– Ние ще дойдем с теб. Крайно време е да се махнем от това място.

Той я погледна и ? се усмихна. Или поне си мислеше, че го е направил. Тя

се засмя.

– Чудех се дали можеш да го правиш.

По внезапното притъпяване на усещанията си усети, че новите му сетивни

пипала са прилепнали към тялото му, гладки като втора кожа, и приличат

повече на нещо нарисувано, отколкото истинско. През целия си живот бе

ставал свидетел на това при оанкалите и конструктите. Сега му се струваше

напълно естествено да го прави и той.

Тя го докосна.

Видя я как протяга ръка към него, усети топлината на дланта ? още преди

да я е допряла до рамото му и да я е плъзнала по гладките пипала. Той

успя да ги задържи спаднали само секунда. След това се увиха около ръката

?. Женствеността ? го измъчваше повече от всякога, но единственото, което

той можеше да направи, бе да я опита и да се наслади на вкуса. Дори и тя

да имаше сексуално влечение към него, той щеше да е безпомощен.

– Пусни ме – каза тя.

Не беше уплашена или ядосана. Просто го чакаше да я пусне. Не можеше да