Тери Пратчет - Шапка от небето

— И ако се чувстваш малко печална в момента, което си е съвсем естествено, сигурна съм, че би могла да отвориш подаръка, който той… — направи пореден опит мис Тик.

— Разкажете ми за г-ца Здравомислова — намеси се припряно Тифани.

Името и адресът бяха единственото, което знаеше за жената, при която щеше да живее, обаче адрес като „Г-ца Здравомислова, Горно Нанадолнище, Къщурката в Гората близо до изсъхналия дъб на Пътя на Изгубения Човек, бихте ли оставили писмата в старата обувка до вратата, Моля“ звучеше обещаващо.

— М-да, г-ца Здравомислова — предаде се мис Тик. — Ъ, да. Тя всъщност не е чак толкова стара, обаче казва, че ще се радва да й се намира и трети чифт ръце.

Не може така да се изпускат думи пред Тифани, дори и мис Тик не го може.

— Значи при нея вече има някой? — попита тя.

— Ъ… не. Не точно — отговори мис Тик.

— Тогава тя четири ръце ли има? — продължи Тифани, защото мис Тик звучеше точно като някой, който иска да избегне темата.

Мис Тик въздъхна. Не е лесно да говориш с някой, който не престава да внимава. Това направо те скапва.

— Най-добре да почакаш, докато се видите — каза накрая тя. — Каквото и да ти кажа сега, само ще създаде погрешни впечатления. Сигурна съм, че ще си допаднете. Тя добре се оправя с хората, а в свободното си време е вещица — изследователка. Гледа пчели… и кози, чието мляко, струва ми се, е действително много полезно благодарение на хомогенизираните мазнини.

— Какво прави една вещица — изследователка? — поинтересува се Тифани.

— О, това е много древен занаят. Тя се опитва да открие нови магии като разбере, как всъщност са били правени старите. Нали знаеш онова за „ухо от прилеп, пръст от жаба“? Те изобщо не вършат работа, но г-ца Здравомислова смята, че то е защото не знаем точно кой вид жаба или точно кой пръст…

— Съжалявам, но няма да помагам на никого да кълца на парчета невинни прилепи и жаби — заяви твърдо Тифани.

— О, не, тя изобщо не убива нищичко! — побърза да я успокои мис Тик. — Тя използва само същества починали по естествени причини или при пътни злополуки или пък извършили самоубийство. Жабите нали понякога са склонни към тежки депресии.

И каруцата си се тътреше нататък по белия прашен път, докато не се изгуби от поглед.

Нищо не се случи. Чучулигите си пееха, толкова високо, че не можеше да ги видиш. Прашец от трева изпълваше въздуха. Някъде високо из Варовитище блееха овце.

И нещо мина по пътя. Движеше се като малък бавен вихър, така че можеше да се забележи само по прахоляка, който вдигаше. Като минаваше, издаваше звук като рояк мухи. После и то също изчезна по нанадолнището…

След малко един глас се обади отдолу откъм високата трева:

— Олеле, кривънци! Ма оно е по дирите й, баш по дирите й!

Друг глас добави:

— Ми, че она другата бабаяга нема ли да го види?

— Що ми думаш бе? Бабаягата даскалица ли? Ми, че она не е истинска бабаяга!

— Она си има островърха капа под сите му китки, бе Голем Йън — рече с известен укор вторият глас. — Видох я. Она като ми натисне едно мънечко пружинче и он острио връх изрипуе!

— Епа да, Хамиш, и право думаш дека она си го мое и четюването и писуването без проблема, ма не ’най она сите му неща, дето ги нема у книгите. И нема да се показуем я, га она е наблизо. Оти она е от оня чешит, дето ги записва разни неща за чиляко! Аре са да одиме да намериме келдата!

Нак Мак Фийгъл от Варовитище мразеха писането по всевъзможни причини, най-важната, от които беше: Каквото е писано си остава . То впримчва думите. Каже си човек каквото му е на сърцето, а някой гаден дребен шашкънин ще вземе да го запише и кой знае какво ще направи после с всичките тези думи. Че така може и да ти вгради сянката някъде!

Сега обаче те имаха нова келда, а новата келда все ще донесе нови идеи. Така си и трябваше . Това предпазваше клана от задръстване. Та Келда Джейни беше от клана Дългио Гьол, високо в планините, а там нещата се записваха .

Тя не виждаше защо и нейният съпруг да не го прави. И Роб Секигоопрай осъзнаваше, че Джейни си е баш келда.

Пот капеше от челото му. Веднъж се беше бил сам-самичък срещу един вълк и сега с радост би предпочел да го стори отново със затворени очи и с едната ръка вързана зад гърба му, отколкото да прави, каквото правеше сега.

Вече беше овладял първите две правила на писането, както ги разбираше той:

1. Открадни си малко хартия.

2. Открадни си молив.

За нещастие това не стигаше.