Тери Пратчет - Шапка от небето

— Що ми думаш за големата мънечка бабаяга? — попита тя с едно тихичко кротичко гласче, като на мишка обучена в Мишата Академия за Наемни Убийци.

— Епа, ми, че, тъй де, нали… — започна Роб и лицето му посърна. — Ми, че не мойш ли се сети, ма миличко? Че она си беше на нашата сватба, епа да. Беше она нашта келда за ден-два, нал найш. Старата я накара да се закълне току, преди да си ойде у Земята на Живите — добави той просто в случай, че споменаването на желанията на предишната келда би отклонило някак си надигащата се буря. — Ми оно си е убаво да й фърлюваме по едно око, както она е наща бабаяга и…

И гласът на Роб замря пред лицето на Джейниния поглед.

— Истинската келда требе да се омъжи за Големио Човек — заяви Джейни. — Баш както я се омъжих за тебе, Роб Секигоопрай Фийгъл, а не съм ли ти я добра жена?

— О, убава, убава — изпъшка Роб. — Ама…

— И не мое да си женен за две жени, оти оно, че стане двуженство, не думам ли право? — продължи Джейни с опасно сладък гласец.

— Мале, че она още не е станала жена, оти си е моме — отчаяно затърси изход Роб. — А и оно беше само временно и она нали е добра у мислюването…

— Я съм добра у мислюването, бе Роб Секигоопрай, я ли съм келдата на тоя клан или не съм? Оно мое да има само една, не думам ли право? И си мислим я, дека нема да има повече търчене подир големото мънечко моме. Мале, че срамотия. Ич не й требе на нея таквиз едни като Голем Йън да я зяпат по целото време, не ще и дума.

Роб Секигоопрай провеси нос и измънка:

— Епа да… ама…

— Що ама?

— Роилник е подгонил горкото мънечко моме.

Настана дълга пауза преди Джейни да промълви:

— Ма сигурни ли сте?

— Епа да, Келдо — отговори Голем Йън. — Чуеш ли веднъж туй ми ти бръмчуване, никогиж не мойш го забрави.

Джейни си прехапа устната. След което, малко попребледняла каза:

— Не рече ли, дека от нея, че стане могъща бабаяга, бе Роб?

— Епа да, ма никой никогиж не е сполучвал да го преживее роилнико! Че него не мойш го убиеш, не мойш го спреш, не мойш…

— Ма не ми ли рекохте вие, как големото мънечко моме се тепа дори с Нено Личество и победи? — възрази Джейни. — Как я джасна с тигано. Та значи туй, дека е добра она, нал тъй? Истинска бабаяга ли е она, сама че си го намери начино. Сите требе да се повърнеме по ориста си. Каквото и да е оно, требе да си го посрещне она лице у лице. А ако не мое, значи не е она истинска бабаяга.

— Епа да, ама роилнико е по-лошав от… — започна Роб.

— Она е ръгнала по странство да учи бабоягуването от други бабияги — завърши Джейни. — Я, па требе да си го изучим келдуването сам-самичка. Само се надевайте, она да се учи също тъй бърже кат мен, Роб Секигоопрай.

Дверизи беше само отбивка на пътя с име. Нямаше нищо, освен хан за дилижансите, ковачница и малко дюкянче с думата СУВЕНИРИоптимистично изписана на парче картон на прозореца. И това беше. Наоколо, разделени от нивя и горички бяха пръснати къщи на хората, за които Дверизи сигурно беше големият град. Всеки свят е пълен с места като Дверизи. Това са места, от които хората да идват, а не места, където да ходят.

Лежеше си селото и тихичко се припичаше на знойното следобедно слънце. Точно по средата на пътя престарял помияр на бели и кафяви петна дремеше в прахта.

Дверизи беше по-голямо от селото у дома и Тифани досега не беше виждала сувенири. Тя отиде до дюкяна и похарчи половин пени за малка дърворезба изобразяваща две ризи на простор и две пощенски картички озаглавени „Изглед от Дверизи“ и показващи магазинчето за сувенири, и напълно вероятно, същото куче спящо посред пътя. Дребничката старица зад тезгяха я нарече „млада госпожице“ и я осведоми, че Дверизи било много популярно по-късно през годината, когато хора от цяла миля околовръст прииждали за Фестивала по претакане на зелето.

Когато Тифани излезе, завари мис Тик изправена до спящото куче и мръщеща се по посоката откъдето бяха дошли.

— Има ли нещо? — попита Тифани.

— Какво? — сепна се мис Тик, все едно беше забравила, че Тифани съществува. — О… не. Аз просто… стори ми се, че… виж, защо не отидем да хапнем нещо?

Отне им известно време да намерят някого в хана, но мис Тик надникна в кухните и намери някаква жена, която им обеща малко питки и по чаша чай. Всъщност тя беше доста изненадана, че е обещала това, понеже не беше имала такова намерение, доколкото, ако сме точни, това й било свободният следобед, докато не й пристигнел дилижансът, обаче мис Тик си имаше начин така да задава въпроси, че да получава отговорите, които й трябваха.