Тери Пратчет - Шапка от небето

— Не, мойо мъж требе да си мое и двете — заяви Джейни и си скръсти ръцете пред гърдите. Направи ли една Фийгълка така, значи няма никаква надежда.

— Ох, страшно е га жената на един мъж се сдуши срещу му с жабок — поклати глава Роб.

Но скоро пак се обърна към омазнената хартишка и на лицето му се появи намек за гордост.

— Ма се пак оно си е мойто име, нал’ тъй? — ухили се той.

Джейни кимна.

— Ей го на, сам-самичко, а не на некой афиш, дето пише „Търси се“ или нещо таквоз? Мойто си име, от мен си изписано.

— Да Роб — каза келдата.

— Мойто си име у мойо си джеб. Нема никой шашкънин нищичко да му сторва, а? Я си го имам името ми на сигурно място?

Джейни се спогледа с жабока, който сви рамене. Общото мнение на тези, които ги познаваха беше, че повечето акъл във фийгълските кланове остава в жените им.

— Мъжо си е мъж на место, га си го държи името, дека никой не мой да му го бара — заяви Роб Секигоопрай. — Сериозна магия си е туй, така де…

— Това „Р“ е обърнато наопаки, а и си изпуснал „Е“-то и едното О в Секигоопрай, и това на края му трябваше да е И Кратко — намеси се Джейни, защото задължение на съпругата е, да не дава на съпруга си чак пък да се пръсне от гордост.

— Ей, бре жено, че отдека да ная я, как, че ми застане дебелако — благодушно махна с ръка Роб. — Не мойш да му се довериш на дебелак. Секи от нас природно писмовните ора го най туй. Стои си стои дебелако, па по некое време земе, че седне.

И той пак се усмихна на името си:

ЬОБ СКИГОПЬАИ

— И ми се чини, дека си нещо у грешка с туй И Кратко — продължи той. — Щото ич не е кратко, а си е бая дълго, чуеш ли ме жено? Секи го види туй.

Той си пъхна молива в косата и я изгледа непокорно.

Джейни въздъхна. Беше израсла със седем хиляди братя и знаеше как им работи мисълта — често доста бързо и същевременно в напълно неправилна посока. И ако не можеха да нагласят мисленето си според света, нагласяха с някой друг ритник света според мисленето си. Обикновено, както й казваше майка й, най-добре беше да не се спори.

В действителност само около половин дузина Фийгъли от клана Дългио Гьол можеха да четат и пишат добре. Смятаха ги за чудати, странни увлечения. В крайна сметка, каква работа ти вършеха веднъж станеш ли си от леглото заран? Те не ти трябват, за да се пребориш с някоя пъстърва или да ошушкаш някой заек, или да се напиеш. Не можеш да четеш вятъра, нито да пишеш по вода.

Да, но писаните неща траеха. Те бяха гласовете на Фийгъли умрели преди много време, които са видели странни неща или са направили странни открития. Дали одобряваш това зависеше от това, колко плашещо мислиш, че е. Кланът Дългио Гьол одобряваше. А Джейни искаше най-доброто и за нейния клан.

Хич не беше лесно да си млада келда. Идваш в нов клан само с неколцина от братята си за телохранители, там си взимаш мъж и се озоваваш сред стотици девери. Допуснеш ли ума си да предъвква това, може и да се озориш. На острова на Дългио Гьол тя можеше поне да поговори с майка си, обаче една келда никога не се връща вкъщи.

Ако не се броят братята й телохранители, келдата винаги беше сама.

На Джейни й беше мъчно за вкъщи и самотно, и я плашеше бъдещето, поради което тя беше на път да схване нещата малко накриво.

— Роб!

Хамиш и Голем Йън нахлуха през фалшивата заешка дупка, която беше входът за могилата.

Роб Секигоопрай ги изгледа и рече:

— Ми ние тука тъкмо я развивахме литратурната дейност.

— Да, Роб, ма ние нали гледааме големата мънечка млада бабаяга да си ойде по живо по здраво, както ти ни заръча, ма по нея пойде един роилник! — изсмотолеви Хамиш.

— Ма сигурни ли сте? — викна Роб и изпусна молива. — Че я никогиж не бех чувал некой от оних да е у тойо свет!

— Епа, че да — потвърди Голем Йън. — От бръмчуването му чак зъбките ми заболеха.

— Мале, че сте прости бе, оти й не казахте? — развика се Роб.

— Ми с нея беше оная другата бабаяга, бе Роб — оправда се Голем Йън. — Образователната бабаяга.

— Мис Тик? — подсказа жабокът.

— Епа да, она дето на лице е като вкиснало млеко — потвърди Голем Йън. — А ти баш ни рече дека не бива се показваме, Роб.

— Епа да, ма туй е различно… — започна Роб, но спря.

Той беше съпруг съвсем отскоро, но с женитбата мъжете придобиваха купища допълнителни сетива, забучени в мозъците им и едно от тях беше да каже на мъжа, че току-що е затънал до гушата в голям проблем.

Джейни потропваше с краче. Ръцете и все още си бяха скръстени. И се усмихваше с онази специална усмивка, която жените научават също така приблизително, когато рекат да се омъжат, и която, като че ти казва: „Да, наистина си загазил, но аз ще те оставя да се закопаеш още повече“.