Патрик Нес: Въпросът и Възражението

И Дейви ми се усмихва с надежда…

И аз за трети път трябва да го помоля…

Прости ми.

И обръщам пушката срещу него.

— Пусни я — казвам на Кмета; прицелил съм се в Дейви, но не мога да вдигна очи към него.

— Тод? — обажда се Дейви и повдига вежди от изненада.

— Просто я пусни! — сопвам се аз.

— Или какво, Тод? — дразни ме Кметът. — Ще го застреляш, а?

Шумът на Дейви се излива върху мен, пълен с въпросителни, с изумление и шок…

С ужас от предателството…

— Отговаряй, Тод — повтаря Кметът. — Какво ще сториш?

— Тод? — обажда се пак Дейви, гласът му е тих.

Поглеждам го за миг в очите и пак отклонявам поглед.

— Ще застрелям Дейви — отвръщам. — Ще застрелям сина ти.

Шумът на Дейви пламва от разочарование, разочарование толкова плътно, че започва да капе от него като кал. Не чета в Шума му никакъв гняв, което прави нещата още по-лоши. Дори не мисли да се хвърли върху мен, да се сбием, да ми вземе пушката.

Единственото нещо в Шума му съм аз, насочил дулото срещу него.

Единственият му приятел, насочил дулото срещу него.

— Прости ми — прошепвам.

Но той май не ме чува.

— Аз ти върнах книгата — казва ми. — Върнах ти книгата.

— Пусни Виола! — изкрещявам, не гледам Дейви, гневът му кара гласа ми да гърми. — Или, кълна се в Бога…

— Ами давай — отвръща Кметът. — Гръмни го.

Дейви обръща очи към татко си.

— Тате?

— Бездруго не става за син — продължава Кметът и пак бутва Виола с пушката. — Защо мислиш го пратих първи в битката днес? Поне се надявах да умре като герой.

На лицето на Виола се изписва страшна болка, но не заради глезените.

— Никога не се е справял с Шума си — говори Кметът и гледа Дейви, чийто Шум…

Не мога да ви опиша на какво прилича Шумът на Дейви.

— Така и не се справи с нито една моя заповед. Не можа да те залови на пътя. Не можа да убие Виола. Показа някакъв напредък само заради твоето влияние, Тод.

— Тате… — започва Дейви.

Но татко му не му обръща внимание.

— Ти си синът, който искам, Тод. Винаги си бил само ти. Никога не съм и помислял за него, той е загуба на време и пространство.

А Шумът на Дейви…

Господи, Боже милостиви, Шумът на Дейви…

— Пусни Я! — изкрещявам, за да не се налага да чувам този страшен Шум. — Иначе ще го застрелям, наистина ще го застрелям!

— Няма да го застреляш — кротко отвръща Кметът с усмивка. — Всички знаем, че не си убиец, Тод.

И пак блъсва Виола…

Тя извиква от болки…

Виола, мисля си…

Виола…

Стисвам зъби и вдигам пушката…

Зареждам я…

И изричам една истина…

— Бих убил, за да я спася — казвам.

Кметът застива на място. Мести очи между мен и Дейви, мести.

— Тате? — казва Дейви. Лицето му е сгърчено.

Кметът пак обръща поглед към мен, чете Шума ми.

— Ще го убиеш наистина, нали? — казва тихичко. — Ще го убиеш. Заради нея.

Дейви ме поглежда, очите му са пълни със сълзи, но усещам как гневът му вече се надига.

— Недей, Тод. Недей.

— Пусни я — повтарям. — Веднага.

Кметът все така мести поглед от мен към Дейви и обратно, вижда, че не се шегувам, че ще го сторя.

— Просто свали пушката — изръмжавам, не гледам очите на Дейви, не гледам Шума му. — Всичко свърши.

Кметът поема дълбоко въздух и го изпуска.

— Добре, Тод — отвръща. — Щом така искаш.

Прави крачка встрани от Виола.

Раменете ми се отпускат.

И тогава Кметът стреля.

Виола

— ТОД! — изкрещявам, когато гърмът от изстрела профучава над ухото ми, изтрива от съзнанието ми всичко, освен мисълта за него, целият свят се свива до задължението да разбера дали е жив или не, дали е улучен, или…

Но не той е улучен…

Той все така стои прав, стиска пушката…

Изобщо не е стрелял…

Стои до Дейви…

А Дейви се свлича на колене…

Пред него се вдига прах, когато пада в чакъла…

— Тате? — казва умолително, гласът му е като на малко коте…

И после се закашля и кръв бликва от устата му…

— Дейви? — обажда се Тод, Шумът му се надига с такава болка, сякаш улученият е той…

И аз виждам…

Дупката, високо горе на гърдите на Дейви, дупката в плата на униформата, точно под основата на гърлото…

И Тод се хвърля към него, коленичи до него…

— Дейви! — вика го…

Но Шумът на Дейви започва да избледнява… Навсякъде само въпросителни…

Лицето му е уплашено, невярващо…

Ръката му посяга към раната…

Той пак се закашля…