Патрик Нес: Въпросът и Възражението

А пушката е толкова близо, отпусната в ръката му…

И още веднъж…

Прости ми.

Хвърлям се напред и я грабвам. Той не се съпротивлява въобще, просто я пуска, пуска я в пръстите ми, а аз я вдигам, зареждам и я насочвам към Кмета.

А той вече се усмихва, неговата пушка сочи в гърба на Виола.

— Един на един, а? — казва, ухилен до уши.

— Пусни я — казвам.

— Моля те, вземи си пушката от Тод, Дейвид — казва Кметът, но гледа към мен, към насоченото в него дуло.

— Да не си посмял, Дейви.

— Спрете! — казва Дейви с натежал глас, Шумът му се надига. Мяркам как стисва главата си с длани. — Не може ли и двамата да престанете , мътните ви взели!

Но Кметът все така гледа мен, а аз все така гледам Кмета.

Звукът на кацащия кораб изпищява над града, над Шума на маршируващата армия, която слиза от южния хълм, над далечните бум , които бележат пътя на Възражението, което също напредва, над ужасения, уплашен Рев на Ню Прентистаун, залял ни от всички страни, Ревът на града, който не знае, че цялото му бъдеще се решава в момента, точно в този момент от мен и Кмета, вдигнали пушки един срещу друг.

— Пусни я — казвам.

— Нямам такова намерение, Тод — чувам ръмженето на Шума, което се надига от него.

— Пръстът ми е на спусъка — предупреждавам. — Ако опиташ да ме удариш с Шума си, умираш.

Кметът се усмихва.

— Прав си — казва. — Но въпросът, който също така трябва да си зададеш, скъпи мой приятелю Тод, гласи: дали, ако решиш да дръпнеш спусъка, ще го направиш достатъчно бързо, че да ми попречиш и аз да дръпна моя спусък? Дали моето убийство няма да означава да причиниш смъртта и на любимата? — навежда глава. — Ще можеш ли да я преживееш?

— Ти, обаче, ще си мъртъв — отвръщам.

— Както и тя.

— Направи го, Тод — обажда се Виола. — Не му позволявай да победи.

— Това няма да се случи по никакъв начин — казвам.

— Ще позволиш ли на това момче да насочва пушка срещу собствения ти баща, Дейвид? — пита Кметът.

Но гледа мен.

— Времената се променят, Дейвид — викам аз, без да свалям очи от Кмета. — Тук и сега всеки от нас трябва да реши как ще се развият нещата. Ти също трябва да решиш сам за себе си.

— А защо нещата трябва да са такива, каквито ги показвате вие сега? — пита Дейви. — Можем всички заедно да отидем при новите хора. Ще яхнем конете и…

— Не, Дейвид — пресича го Кметът. — Така изобщо няма да стане.

— Свали пушката — казвам му аз. — Свали я и да приключим.

Очите на Кмета проблясват и аз знам какво ще последва…

— Спри веднага — казвам, мигам непрекъснато и гледам над рамото му.

— Няма да победиш — отвръща Кметът и аз чувам гласа му удвоен, утроен, легион са гласовете му в мене. — Не можеш да ме застреляш и едновременно с това да гарантираш живота й, Тод. Всички знаем, че никога няма да поемеш такъв риск.

Прави крачка напред и бута Виола пред себе си. Тя отново извиква от болка.

А аз се хващам, че отстъпвам крачка назад.

— Не го гледай в очите — казва ми тя.

— Опитвам се — отвръщам, но дори звукът на гласа му кънти вътре в мен.

— Това не е поражение, Тод — говори Кметът, отеква толкова силно в главата ми, сякаш целият ми мозък вибрира. — Желая смъртта ти толкова малко, колкото желая собствената си смърт. Всичко, което ти казах одеве, е вярно. Искам да застанеш на моя страна. Искам да си част от бъдещето на този град, а него ние ще изградим заедно с онези, които ще излязат от онзи кораб.

— Млъквай — отвръщам.

Но той пак пристъпва напред.

А аз пак отстъпвам.

Докато заставам по-назад дори от Дейви.

— Аз също не искам на Виола да й се случи нищо лошо — продължава Кметът. — През цялото време обещавам прекрасно бъдеще и на двама ви. Обещанието ми си стои.

Дори без да го гледам в очите Шумът му жужи в главата ми, от него тя натежава, караме да чувствам колко по-лесно би било, ако просто…

— Не го слушай! — виква Виола. — Той е лъжец.

— Тод — продължава Кметът. — Мисля за теб като за свой син. Наистина.

И тогава Дейви се обръща към мен, Шумът му прелива от надежда и той казва:

— Съгласи се, Тод, чу ли какво казва тате?

И Шумът му се протяга към мен, мъката и тревогата му ме докосват като пръсти, като ръце, питат ме, молят ме да сваля пушката, да я сваля и всичко да се нареди, да сторя така, че страшното да спре…

И после Дейви казва:

— Можем да сме братя…

А аз го поглеждам в очите…

И виждам себе си в тях, виждам себе си в Шума му, виждам Кмета като наш баща, Дейви като мой брат, а Виола — като наша сестра…