Иън Есълмонт: Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)

Еджуокър продължи да върви. Закъсняваше, а времето и небесният танц на селенията не чакаше никого. Дори същества, които бяха луди и могъщи като онова, оковано зад него. Когато умът му бе бистър, то си спомняше пълното си име — Дже’ Делекааран. Спомняше си и това, че някога бе управлявало цялото селение в ролята на негов Крал. Васал на Ке’тезани, обитателите на най-далечните области на Сянка. И въпреки лудостта си, Джедел бе прав за едно нещо: беше минало много време от последния път, когато някой бе сядал на Трона. Тази липса тревожеше Еджуокър при всяко Свързване. Но този път имаше и нещо друго, нещо още по-тревожно и толкова рядко срещано, че той едва го бе разпознал… спираловидната възможност за промяна.

Срез островърхите вълни на протока на ветровете, платната на наближаващ куриерски катер прогаряха кървав кармин в последната светлина на деня. Темпър облегна копието си на назъбения парапет на бойната кула на Твърдината на Мок и погледна над ръба на камъка. Сто клафтера под него, скалата бе покрита с пяна и заливана от пенести вълни. Той погледна през рамо към сивата цилиндрична стена на централната кула на крепостта: прозорците й сияеха в златно. Вътре се движеха сенки.

Той промърмори на вятъра:

— В капан между Гуглата и проклетата Бездна.

Какво бе накарало един имперски офицер, една жена Имперски Юмрук, да дойде в това затънтено укрепление? Той почти се бе качил на първия отплаващ кораб само три дни след като бе пристигнал на острова. Но успя да удави копнежа за бягство в тъмното пиво в Хана на Обесения на Кууп. Повтаряше си отново и отново, че нищо от това не бе негова работа.

Протегна се и трепна от болка. Изненадващо хладната вечер бе пробудила една стара контузия на гърба: промушване с копие преди много години. Един калпазанин от Седемте града бе съсипал най-хубавата ризница, която някога бе притежавал, а освен това замалко не го бе убил. Раната така и не бе зараснала напълно. Може би беше време отново да посети онзи млад взводен лечител, Сийл. Темпър се почеса по брадичката и се зачуди дали бе на лош късмет да си спомняш момент, когато си бил близо до смъртта, когато слънцето залязваше. Щеше да попита Корин следващия път, когато я видеше.

Само преди три дни бе стоял със стотици други на пристанищната стена, за да гледа как имперския служител слиза от кораба. По улиците бяха плъзнали изненадани викове, когато първата светлина на изгрева бе разкрила синьо-черните платна и тъмно катранения корпус на малазанския боен кораб, пуснал котва в залива. Мъжете и жените от града много добре си спомняха предишните имперски посетители: подразделения от Трета Армия, които разузнаха, вербуваха и наложиха новия имперски декрет срещу магьосничеството. Последвалите бунтове станаха причина за пожар, погълнал една четвърт от града.

Новините за пристигането на кораба бяха намерили Темпър на тясното стълбище в хана на Кууп. След като се избръсна, той преметна кърпата през рамо и се запъти към Фронт Уей. Насочи погледа си между складовете и към залива отвъд. Анджи, прислужница и понякога любовница на Кууп, се зададе по улицата, носейки две кофи с вода. Тя ги остави на калдъръма, махна непослушните кичури дълга кестенява коса от зачервеното си лице и присви очи в посока на пристанището.

— Богове, какво е това сега?

Темпър се намръщи.

— Боен кораб. Фронтови съд. Построен за морски битки, конвои и блокади. Не просто кораб за превозване на войници или някаква търговска гемия.

И какво в името на циците на Тогг правеше тук?

— Сигурно е спрял на път за Корел — каза Анджи. Тя бе направила сянка за очите си с ръка. Обърна се към него. — Нали знаеш, заради войната и така нататък.

Темпър извика сочна храчка в гърлото си и я изплю настрани. Никой не би заповядал на боен кораб да тръгне за Корел без подкрепление. И Гуглата знаеше, че щеше да бъде нужен повече от един боен кораб, за да се обърне развоят на войната на юг.

Няколко малки лодки се доклатушкаха до пристана и започнаха бързо да скъсяват разстоянието до огромния съд с мощни загребвания. Темпър предположи, че гарнизонният командир Пел, самият той с ранг на Под-Юмрук, може би се люшка в една от лодките, позеленял от пристъп на морска болест. Темпър вдиша дълбоко хладния утринен въздух и въздъхна.

— Май ще трябва да хвърля едно око.

Анджи отново махна дългите кичури от лицето си.

— Не си прави труда. Едно е сигурно — искат да пролеят още от кръвта ни. — Тя вдигна кофите. — Сякаш не сме пролели достатъчно.