Иън Есълмонт: Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)

Мърл и другите капитани ги наричаха Ездачи. За някои те бяха морски демони или Ездачи на Бури. Същества от лед и море, които смятаха този тесен отрязък за свой и не допускаха навлизане в техните владения. Единствено джакатанските предци на Мърл знаеха с какви дарове можеха да откупят живота си южно от остров Малаз. Защо тогава Ездачите ги преследваха? Какво ги беше привлякло толкова на север?

Мърл обърна гръб на шибащия вятър. Братовчед му Без-око се бореше с щурвала. Краката му бяха разкрачени широко, а ръцете му трепереха, сграбчили лоста на широкото колело. Корабът хлътна напред в бразда между вълните и Мърл се хвана още по-здраво, готов за гръмовния удар.

— Да не сме забравили някой от даровете? — провикна се той над воя на вятъра.

Без да отлепя очите си от вълните, Без-око поклати глава.

— Не сме — извика той. — Опитахме ги всичките.

Той погледна през рамо с едно бледо синьо око.

— Освен последния.

Мърл трепна. След това се изтегли към средата на кораба с помощта на въжетата. Палубата вече бе станала опасно хлъзгава под слой от гладък лед. Понесена от вятъра скреж, остра като игли, се заби във врата и ръцете му и му пусна кръв. Освен последния. Но той никога не би изпълнил този ритуал. Чем да го притегли в ледената си прегръдка — всички моряци на „Рени“ му бяха кръвни роднини! Мърл си спомни единствения път, когато бе станал свидетел на този ритуал: чернокосата глава на горкото момче, подаваща се над вълните, бледите ръце, отчаяно опитващи да се вкопчват във водата. Той потрепери от студа и от нещо много по-лошо. Не, не можеше да направи това.

Мърл коленичи до слаба фигура, завързана за гротмачтата, сякаш свита в сън. С ръка, безчувствена от ледената солена пяна, той погали бледата буза. А, скъпа Рени, толкова съжалявам. Дойде ти твърде много. Кой може да се надява да укроти буря като тази?

Ледът до Мърл се пропука, когато неговият помощник-капитан Хоген се блъсна в мачтата и я прегърна с ръка.

— Да извадя ли оръжията?

Мърл с мъка преглътна желанието да се изсмее. Изгледа преценяващо Хоген, за да види дали мъжът не се шегуваше. За жалост той изглеждаше напълно сериозен. В брадата му блестеше лед, а очите му бяха пусти и мрачни. Сякаш вече бе мъртъв. Мърл изстена вътрешно.

— Добре, направи го щом искаш.

Той присви очи и погледна нагоре към горния край на мачтата. Една фигура бе възседнала напречната греда на разклонението. Нещо блестеше над панталоните, ризата и ръцете й: тънък слой лед.

— И свали младия Моул от там.

— Момчето не отговаря. Мисля, че студът го е довършил.

Мърл затвори очи при поредния фонтан от пяна и прегърна мачтата.

— Забавяме — отбеляза Хоген с безизразен глас.

Мърл едва го чу през вятъра. Усещаше как подгизналите му дрехи изсмукват жизнената му топлина. Разтрепери се неудържимо.

— Лед по платната. Скоро ще се скъсат.

— Трябва да го свалим. Да го отчупим с чукове.

— Опитвайте на воля.

Хоген се изкашля дрезгаво и с мъка се отдели от мачтата. Мърл продължи да виси на нея. Изведнъж осъзна, че нямаше нищо против да срещне края си тук, с Рени, корабът, който бе кръстил в нейна чест. Той бе буквално заобиколен от роднини — дори верният и тромав Хоген му бе роднина по брак. Мърл погледна надолу. Как искаше да погали дългата черна коса, която трептеше и дрънчеше като наръч ледени висулки.

— Ездач ляво на борд! — разнесе се вик. Замаяният Мърл се изненада от това, че някой от моряците му бе достатъчно нащрек, за да вдигне тревога. Той се обърна наляво и присви очи, опитвайки се да пробие с поглед солената пяна, пръскаща високо над планшира.

Покрай кораба минаваха вълни, които бяха два пъти по-високи от мачтите, разпенени от лед и скреж. Тогава Мърл я видя — блестяща сапфирена фигура, която се показа над повърхността на водата, с шлем, броня и дълга пика от остър лед, притисната в хълбока. Жребецът, който фигурата бе възседнала, изглеждаше като кръстоска между див звяр и бясна вълна. На Мърл му се стори, че съществото му хвърли мрачен, загадъчен поглед над предпазителите за скули от замръзнали рибешки люспи. И тогава, точно толкова внезапно, колкото се бе появил, Ездачът се гмурна обратно в разпененото море. Мърл си припомни сините китове, които бе виждал да подскачат пред носа на кораба. Още един Ездач се показа над водата малко по-навътре. След това още един. Те яздеха вълните пред кораба, но сякаш не го забелязваха. Нима това бяха мъже от древната раса на Джагътите, както твърдяха някои? Той ги гледаше и се чувстваше странно равнодушен, сякаш всичко това се случваше с някой друг.