Иън Есълмонт: Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)

Издатината се размърда и надигна безкосместа глава, покрита с люспи. Бадемови очи от разтопено злато примигнаха и се фокусираха. Широките гърди от ъгловати плочи се издуха, когато нещото си пое дъх.

— Все още си с нас, Джедел — отбеляза приклекналата фигура. Гласът бе сух като мумифициран труп. Изправи се.

— И аз се радвам да те видя, Еджуокър.

Еджуокър се извърна и погледна към долината с празните си очни ябълки, взрян в сребърносиньото натъртване на хоризонта.

Джедел поклати глава и изсумтя. Протегна един крак от бронирани плочи и смъртоносни рогови шпори, раздвижи широките си рамене. Напрегна се и понечи да се надигне, но не успя. Ръцете му изчезваха зад гърба, потънали до китките в голия гранит на менхира.

— Какво те води насам?

Еджуокър се обърна.

— Нещо да е минавало оттук, Джедел?

Жълтите зъби на създанието проблеснаха в нещо, което можеше да се нарече усмивка.

— Вятър. Прах. Време.

— Питам, защото нещо се задава. Усещам го. Ти…

Кехлибарените очи се присвиха.

— Знаеш, че този малък кръг е целият ми свят сега. Нима си дошъл да ми се подиграваш?

— Знаеш, че аз съм не по-малко ограничен.

Джедел изгледа Еджуокър от главата до петите.

— Не и за мен. Горкият Еджуокър. Все още оплаква поробването си. Но ти беше тук дълго преди тези, които убих, за да завзема Трона. И ето те пак тук, дълго след като тези, които ме оковаха, умряха и бяха забравени. Чувал съм неща за теб… слухове.

— Силата, която усещам, е нова — каза Еджуокър, сякаш другият не бе казал нищо.

— Нова?

— Много вероятно.

Джедел се намръщи, сякаш не знаеше как да възприеме думата „нова“.

— Изпитват Владението 6 6 В хартиеното издание е Царството . Тук са спазени специфичните наименования известни на читателите от поредицата „Малазанска книга на мъртвите“, издание на Бард. — Бел. Dave ?

— Да. Ти какво мислиш?

Джедел надигна глава и подуши въздуха с ноздрите си, тънки като цепки.

— Нещо със сърце от лед и още нещо… нещо лукаво, скрито, като размазано отражение.

— Нещо е хвърлило око на Трона.

Джедел изсумтя.

— Малко вероятно. Не и след толкова време.

— Наближава Свързване. Аз съм на страната на Дома. Може би ще се опитат да го завладеят. Кой знае — възможно е ти да бъдеш освободен.

— Освободен? — изплю Джедел. — Ще ти покажа моята свобода.

Той изправи бутовете си и опита да се надигне; ноктестите му крака потънаха в прахта. Раменете му се разтресоха. Плочите на ръцете му започнаха да скърцат и пращят.

Известно време нищо не се случваше. Еджуокър гледаше мълчаливо. Прах се виеше около издяланите страни на менхира. Той сякаш вибрираше. Внезапен изблик на сребърна светлина от върха на монолита заслепи Еджуокър. Тя препусна надолу по спиралата от сребърни йероглифи, като ставаше все по-ярка и побърза, докато накрая Еджуокър извърна лице от огнения й плам.

Джедел се изхили лудешки.

— Ето го, идва! — надвика той водопада от набъбваща, блестяща сила.

Изведнъж кълбото от енергия се заби в Джедел, който изпищя. Земята се изметна. Еджуокър бе изхвърлен назад. Прах и пясък се надигнаха мързеливо, подети от слабия вятър. Когато се уталожиха, Еджуокър видя Джедел, който лежеше неподвижно, разчекнат в основата на менхира. Пушек излизаше от цепките на очите и от открехнатите му челюсти.

Безплътното лице на Еджуокър остана безизразно. Известно време той мълчеше, а след това се понадигна.

— Джедел? Чуваш ли ме? Джедел?

Джедел изстена.

— Помниш ли?

Все още проснат по очи, Джедел кимна замислено.

— Да. Това е името ми. Джедел.

Той сви рамене в прахта.

— Помниш ли кой те окова?

— Които и да са били, отдавна са си отишли.

— Помня ги. Бяха…

— Не ми казвай! — Джедел се изправи. — Искам да си спомня. Запълва времето. Чакай… спомням си нещо… — той издърпа краката си далече от Еджуокър и изсъска през зъби. — Слух за теб!

Еджуокър се отдалечи от менхира с куцукане.

След малко Джедел извика:

— Върни се. Моля те. Освободи ме. Имаш силата да го направиш. Знам, че това е така!

Еджуокър не отвърна. Продължи да върви.

— Освободи ме, проклет да си! Трябва да го направиш!… Проклет да си!

Джедел дръпна силно ръцете си. Прахта от менхира литна като шал. През нея йероглифите блестяха като фин филигран, нажежен до червено.

— Ще те унищожа! — крещеше Джедел. — Ти и всички, дошли след теб! Всички!

Той отново започна да се гърчи и да крещи от болка и гняв. Земята се залюля и Еджуокър залитна. Той погледна назад към менхира. Нещото се мяташе и гърчеше в облак от изрината пръст в основата на камъка. Стълб от прах се виеше към небесата.