Джан Сийгъл - Децата на Просперо

— Всички ще продължим — успокои я Рагинбоун, а челото му бе дълбоко набраздено. — Не се отчайвай. Ти си млада, а отчаянието лесно спохожда младите, но в крайна сметка то не е… печелившо. Кой знае? Ако си го обичала… ако и той те е обичал… теб и никоя друга… може да се появи пак. Дверите се отварят в двете посоки или поне така се предполага. Помни, че където има надежда, човек може да запази вярата си. Може да се срещнете пак някой ден. Вечността продължава твърде дълго, за да изречеш думата „никога“. — Изправи се. Лугари бе до него. — А сега трябва да се прибираш. Баща ти те чака.

— Нямаше те пет дни — каза й Уил. — Татко направо се побърка от притеснение, извика полиция и щяха да тръгнат да претърсват околността, но разбраха за Хавиер и решиха, че може да си избягала с него. Беше ужасно.

Тя изпрати с поглед Рагинбоун, който се движеше с неуморна крачка и потъваше бързо в лятната мараня.

— Кога е Някой ден? — провикна се тя, но отговорът му, ако имаше такъв, отлетя с вятъра, а мъжът и кучето, магьосникът и вълкът, сякаш се стопиха и се превърнаха в спомен.

— Хайде — подкани я Уил и я прегърна, и двамата се спуснаха по хълма, за да се приберат у дома.

Корабчето продължаваше да се бори яростно с огромните вълни. Извита като гребен водна маса — те не знаеха, че това е вълната, дошла след излизането на Ненхийдра — ги понесе нагоре и напред, докато успяха да я яхнат и да се метнат обратно в плътно зелената пропаст, където не проникваше ни лъч светлина.

Той вече разбра, че нея я няма, но не се изненада: имаше чувството, че винаги е очаквал раздялата им. В сърцето му не бе останала ни капка насмешливост, ни искрица гняв. Понесе мъката си, без да е натъжен, като камък в сърцето. Приятелите му го чакаха, лодката имаше нужда от него. Тя бе храбра и умела в морето, люлееше се с вълните, препускаше с бурята, но платната й вече бяха разкъсани от вятъра, корпусът й пропускаше, мачтите се чупеха. Вълна се сблъска грохотно с вълна и се стовари отгоре й с пълна мощ — той изпусна щурвала. Но успя да се задържи, нищо, че не нямаше към какво да посегне, решен да препуска докрай с последната си буря, докато дъските под краката му се пропукат, да запази вяра — ако има какво да се пази — в другарите си, в лодката, в нея. Тя, която така и нямаше да узнае дали изобщо е повярвал.

И така, ураганът вилнееше над него, Морето бушуваше наоколо, а мракът се изливаше отгоре.

Сирената изплува от морските дълбини, и връхлетя право в бурята.

До наши дни са достигнали само откъслечни сведения за атлантидския език. Потомците на Прокудените вече не го използват, а Даровитите си служат с него като с мъртъв език — като латинския или старогръцкия. Само най-надарените го използват за заклинания и магии. Магията от по-ниско ниво си служи с други езици.

Ферн е единствената сред децата на Просперо, която е пътувала до Забраненото минало, като по този начин езикът се е превърнал в част от нероденото й познание, макар че акцентът й си остава неизменно северен. Можем да предполагаме, че това е лингвистичният наследник на редица съвременни езици, особено европейски. Произношението напомня на френско, с епиглотално „р“ и няколко носови окончания като „ан“ и „он“, макар че на атлантидски последната съгласна обикновено се озвучава. При все това в атлантидския се среща още немското „ч“, руското „ж“ и английското „т“. Няма установени точни правила и тъй като езикът е отдавна мъртъв, всичко е въпрос на спорове. Например, „th“ в някои собствени имена се произнася като обикновено „t“.

Атлантидите твърдят, че са създателите на първия напълно развит човешки език; Древният език, както казват те, съдържа множество примитивни звуци и дори животински шумове, които предхождат тънкостите на същинската комуникация. Атлантидският със сигурност притежава сила, нехарактерна за повечето други езици, като че ли в неговите звуци и ритми е пренесено звученето на притегателната сила на Магнита. Като език на призоваването той е неустоим: дори Древните духове се отзовават, въпреки че са живели на този свят още преди да бъде създаден езикът. Струва си да се отбележи, че те често си служат с природни звуци вместо думи, когато освобождават силите си. Думите са присъщи за Човека. Малцина сред Безсмъртните се учат от такива преходни същества, но онези, които го правят, било то с любов или враждебност, биват очаровани и дълбоко заинтригувани и думите, които не успяват да изрекат, ги свързват невъзвратимо със съдбата на човешкия род. Сред тях най-могъщият и най-близкият до Човека е Азмордис.