Джан Сийгъл - Децата на Просперо

Великата Змия отдръпна главата си над облак и светкавица, бавно затвори зейналата си паст и океанът изтече като водопад през устата й. Корабът се наклони и Ферн едва се задържа да не падне, метна се встрани и бе пометена… все по-надалеч и по-надалеч. Избегна затварящите се зъби и като излетя над ограбената откъм устни паст, започна да пада безконечно през бушуващото небе. Последната й мисъл представляваше мимолетно ликуване, понеже бе избегнала и демона, и змията, и най-сетне щеше да умре в Морето.

В бузата й опираше нещо — твърда и гладка повърхност, съвсем нежна. Съсредоточи се и установи, че лежи на една страна, а твърдото гладко нещо е под нея. Щом отвори очи, видя как то се е проснало и повърхността му искри в тъмното. Остана с впечатлението, че отгоре има повече светлина и сенките на невидими планини, и ниски вълни, които се разбиват над нея, макар че явно не беше мокра. После изведнъж разбра къде е.

Седна изправена и безкрайните плажове на границата на битието се простираха от двете й страни, отдалечавайки се в безкрайността, и всяка звезда във вселената се виждаше върху нощното небе. Вдиша искрящия въздух, заслушана в дишането на морето и в свистенето на звездите. Огледа се и видя, че е облечена в дрипи; сред тях голите й крака блестяха като бисери. Как и защо се е озовала тук, като че ли не беше толкова важно. Просто беше тук и така бе самата себе си — безименна и вечна. Обзе я хладно спокойствие.

Когато той се появи, знаеше, че го е чакала. Побутна я с муцуната си, рогът му блестеше по-ярко от облените й в звездна светлина крака. После изведнъж той тръсна глава и в тъмните му очи проблесна неистова болка. Еднорозите обичат ревниво, не са готови да делят с друг. Веднага би избягал от нея, ала тя скочи на крака и обви шията му с ръце.

— Остани при мен. Още веднъж, само още веднъж. После ще те пусна да си вървиш.

Яхна го, той се вдигна на задните си крака, заотстъпва, но пръстите й бяха заровени в гривата му и тя успя да се задържи. После той подскочи напред и запрепуска през пясъка, и нощта край тях полудя.

— Отведи ме у дома. — Звездите отъняха до дълги пискюли светлина, светът затрептя и потъна в небитието, а когато небитието изчезна, слънцето засия и тревата под копитата му беше зелена.

Тя слезе от гърба му и се обърна, но той си бе тръгнал, без да дочака благодарностите й, просто изчезна в ефирната мъгла. Нямаше да се върне никога повече. Стъпалата й усещаха полето и дивите цветя, и пеперудите, слънцето галеше топло лицето й. Тя беше Фернани, Фернани и Фернанда, отново беше цяла и всичко, което бе забравила, изведнъж се върна в съзнанието й като поток, разбуни заспалите й спомени, почука на сърцето й. И далеч, под сивата къща от съня й, но достатъчно близо, имаше три фигури, застинали на склона — на мъж, на момче и на куче.

— Аз съм Ферн Капъл — рече тя на глас и се разрида, и така я намериха, и тя прегърна Уил, и се вкопчи в палтото на Наблюдателя, и заплака така, както не бе плакала от дете, откакто майка й почина. А тогава си бе казала, че сълзите са се вледенили в сърцето й завинаги.

Докато разказът се изливаше от нея, двете половини на случилото се се наместваха в съзнанието й. Най-накрая с ужас, от който сълзите й секнаха, тя разбра.

— Добре се справи — рече Рагинбоун, — по-добре от най-смелите ми очаквания — ако изобщо бих могъл да ги нарека очаквания, понеже не смеех да си позволя лукса да очаквам. Ключът е приклещен в капана на времето: никой повече няма да успее да го вземе. И при загубата на толкова мощен амбулант Древният дух може би ще остане с наранена сила за дълго време.

— Ами останалото от Магнита, другите парчета? — попита Уил. — Какво стана с тях?

— Това е друга история — отвърна Наблюдателя, — чийто край тепърва предстои. С нашата история сме дотук — поне засега. Да, ти наистина се справи добре. Малцина са дръзнали да стигнат толкова далеч, поне не знам някой да се е върнал. Не съжалявай за заплатената цена. Всичко това се е случило преди много-много време. Атлантида се е превърнала в прах преди Рим да бъде построен и Троя изгорена. За нейните обитатели няма дори спомен.

— Но аз ги обичах! — извика Ферн и Уил видя страстта в очите й и отчаянието по лицето й, и осъзна с неясна болка, че сестра му завинаги се е разделила с детството. — Езрамѐ и Ууинарда, и Ипфор, който беше мой приятел… и Раф. Исках да го спася, жертвах живота си за него, но оцелях, а той загина. Аз го изпратих на смърт. Как ще продължа да живея… тук и сега… след като бях в Атлантида с него? — Докато говореше, ръката й несъзнателно стисна ефирната тъкан, която все още висеше около дрипите на непривичните й дрехи.