Джан Сийгъл - Децата на Просперо

— Аз си платих — отвърна Ферн, странно защо, без да се обиди.

— Тя си плати — потвърди Рафарл. — Откупът на Атлантида няма да покрие цената за нейното пътуване.

— Не е смешно — озъби му се Ипфор.

— Не се шегувам — отвърна Рафарл. Блъсна Ферн в ръцете на Гогот и прескочи на палубата след нея.

Няколко желаещи да избягат от Атлантида, като ги видяха да се качват, хукнаха към корабчето, за да се присъединят към тях, ала членовете на пъстрия екипаж вече се бяха заловили за работа — единодушни, макар да не действаха в синхрон, неподозирано компетентни. Въжетата бяха изхвърлени, ръцете сграбчиха веслата, които изтласкаха „Норна“ във водата. Една жена на пристана държеше в ръцете си малко дете — пеленаче или току-що проходило. Ферн посегна към нея, откликвайки едва ли не инстинктивно на гледката, но Ипфор я възпря.

— Не! Не можем да качваме допълнителни тежести.

— Едно бебе!

— По-добре да се качат някъде на високо. Това би било по-сигурно.

— А ако ти бяха предложили диамантена огърлица, нямаше ли да вземеш детето? — попита укорително тя.

— Разбира се. Винаги мога да изхвърля копеленцето през борда. Не ставай глупава: по-добре да остане там, където е. Нашите шансове не са големи. Закъсняхме.

Бяха оставили пристанището зад гърба си. Отвесните стени на праисторическия кратер се издигаха зад тях, непреодолима барикада за всяко нападение, макар че от векове не се бе появявала подобна опасност. Небесното езеро над главите им бе замъглено, изгубено зад всепоглъщащи облаци: звездите бяха удушени, луната — удавена. Единствената светлина на света сякаш извираше от собствените им фенери и от лампите покрай отдалечаващия се кей, които мъждукаха все по-слабо и постепенно се предаваха в борбата с могъщия мрак.

Изведнъж „Норна“ остана потискащо сама. Малкото корабчета, хвърлили котва в залива, се поклащаха нервно с бурните вълни на обикновено спокойното и кротко море. Никой друг не правеше опит да отплава. Щом Ферн се обърна да изпрати с поглед брега, видя висока фигура, която се извиси на самия ръб. От това разстояние не се виждаше добре, но й се стори, че главата на човека е бръсната.

— Раф! — отрони тя.

Гласът й бе тих като шепот, но той я чу. Чу я и разпозна нотката на потисната паника, неудържима като вик. Предаде щурвала на един от другарите си и отиде при нея, от другата й страна стоеше Ипфор.

Фигурата на брега се движеше почти тичешком. Краката му се люлееха толкова бързо, че почти се сливаха в един неясен облак. Стъпи на дървен кей, където го очакваше галера — океанска бирема с вдигнати над водата весла и едно-единствено платно, скътано при рейката. Видяха го как скача на палубата, как развързва въжетата от кнехта, двете редици весла потънаха във водата. Корабът се отдалечи от кея като огромна стоножка. На кърмата и носа горяха факли, чиято светлина хвърляше яркочервени отблясъци върху голата глава на единствения обитател на кораба.

— Сигурно има роби, предварително заели местата си — колебливо подметна Ипфор.

— Той е мъртъв — додаде Рафарл. — Убих го със собствените си ръце. Ти сама видя.

— Духът, който го движи, не е човешки — отвърна Ферн. — Тук има нещо друго… нещо тъмно. И много древно. Много силно. Пусто. Злото винаги е пусто. С него все още не е свършено. Не са му нужни роби, а само весла — продължи Ферн. — Той притежава сила, надхвърляща Дарбата.

— Каква бързина може да развие? — попита Рафарл, но въпросът получи отговор от само себе си, докато галерата скъсяваше дистанцията помежду им и пореше вълните с осветеното си тяло.

Рафарл се хвърли към щурвала и се зае да раздава заповеди на цветист език, за да активизира по-бързо екипажа си. Ферн се обърна и задържа погледа си върху него за момент — само за един миг: косата му се вееше на вятъра, ризата плющеше на крехкия му гръб. Един миг, който да запечата в съзнанието си, да напълни очите си завинаги.

— Кажи му… — подхвана тя към Ипфор, но не можа да намери думите, единственото, което й идваше на ума, бе „довиждане“, а точно тази дума й се щеше да остави неизречена. Това бе третото им окончателно сбогуване и тя знаеше, че този път наистина е завинаги. Но нямаше време да се замисли, нямаше време да изпита болка.

— Какво би могла да сториш? — попита Ипфор, усетил, че тя е взела решение, лицето му се разкъсваше между съмнението и скептицизма.

— Иксаво иска мен. И ти го знаеш. Той иска ключа. Но докато разбере, че не е у мен, ще бъде твърде късно.