Джан Сийгъл - Децата на Просперо

— Вървете където ви видят очите — рече им той. — Няма никакво значение.

На портите на двореца стояха войници, които просто изгледаха натрапниците; копията им лежаха на земята.

— Какво става с кралицата? — попита единият.

— Мъртва е — отвърна Иксаво. — Аз съм нейният приемник.

След това обяснение те им сториха път. Иксаво тръгна по коридорите с широка крачка. На моменти Ферн трябваше да подтичва, за да го следва. Свършено е с тях, помисли си тя. С Езрамѐ, с верния Алиф, с Ууинарда… няма ги. Светът в този си вид й се стори пуст и ограбен — едно безсмислено съществуване. Съсредоточи се върху целта си, понеже само тя й бе останала. Около нея се разгърнаха стени от облян в розово мрамор, вратите и коридорите я обгръщаха и я притискаха твърде близо до закрилника й. Мястото беше прелестно, един от най-красивите дворци, строени някога, ала тя се промъкваше през него, без да го забелязва, без да я интересува.

След известно време стигнаха до заключена и опасана с вериги врата — сякаш Зохрейн се бе опасявала да не й избяга. Иксаво нададе разтърсващ вик и веригата изтрополи по пода… Отвъд се простираше дълга стая, която преди явно е била още по-дълга, но сега бе прорязана от пролом, озарен от издъхващото слънце.

Ферн примигна на внезапната ярка светлина. Но още с влизането им светлината угасна, потушена от устремното приближаване на бурята, и блясъкът изтъня в ослепителна ивица, която проряза полукръг в мрака, а в неговия център имаше още една врата, Вратата, и тя беше отворена. Беше далеч по-обикновена от онази, която Зохрейн бе използвала по време на церемонията, дървените крила бяха без никаква украса, рамката не беше накичена със скъпоценни камъни. Гущерчето, което претича през горната греда, проблесна като зелена светкавица — но беше истинска. Процепът беше съвсем тесен, скрит от самата Врата, така че Ферн не можеше да види какво има от другата страна. Ключалката беше озарена от сияние, което определено не излизаше от стаята.

— Не се опитвай да надзърнеш! — предупреди я Иксаво, сякаш прочел мислите й.

Кръгът препречи пътя й, но тя знаеше какво да прави.

— Увале! — заповяда. — Отвори се!

Кръгът се прекъсна и я пусна, но веднага се събра зад гърба й. Тя мигновено осъзна, че е затворена в капана на заклинанието, че се е свързала в опасна връзка с вратата и с всичко, което лежи зад нея, по-близо до това Отвъд — Отвъд, което не й се полага дори да види — отколкото стаята извън кръга. Иксаво не бе просто изключен, но и поставен на определено разстояние: тя се почувства затворена в самотен балон от сила, при все това по някакъв начин той включваше мощ и възможности далеч по-големи от външния свят.

Така и не успя да научи думите на нито едно заклинание, но какво от това. Важното бе да е последователна и да вярва. Правилните думи биха били онези, които тя избере да изрече: „Фиассе!“, изкрещя. Бъди! А на атлантидски думата има далеч по-дълбоко значение, отколкото на по-маловажните езици, тя е заповед за сътворение, зов, който създава материя от нищото.

Кръгът изригна в пламъци и потъна, Вратата затрепери. Тя я затръшна внимателно, усещаше, че не бива да я оставя да се отвори повече от необходимото, спомни си предупреждението на Иксаво: „Ако пресечеш прага дори само с пръста на ръката или на крака си…“. В припадащата тишина тя изрече тихичко думата за затваряне — същата тишина, която бе в храма по-рано през деня. Двата момента сякаш се бяха слели в тази смърт: много врати се сляха в една, натрошените кръгове се превърнаха в един. Парченцата време се събраха. Тя пъхна ключа в ключалката и усети как той се превърта плавно, без усилия. Чу се познатото леко прещракване, толкова леко, като звук от падане на игла, на атом, който се е сблъскал с друг атом, и светът отново беше цял.

Тя извади ключа и постави верижката обратно около шията си. Обърна се и видя кръгът да изтлява до мъждиво блещукане и силуета на Иксаво, вече доста по-близо, надвиснала заплаха отвъд бариерата, която вече почти бе паднала.

— Ела — подкани я той.

Не й каза дали се е справила добре или зле. Тя усети трескавото му нетърпение като съвсем осезаема аура.

— Накъде? — поинтересува се тя.

Той сякаш не чу въпроса й, сграбчи я за ръката и я задърпа след себе си. Дясната й ръка инстинктивно стисна ключа, зареди се със съпротивителни сили от Магнита, хватката на Иксаво се отпусна, макар тя да не беше сигурна дали е поради нейната воля или той просто е нерешителен.