Джан Сийгъл - Децата на Просперо

— Към съкровищницата — рече той. — Оттам тръгва подземен тунел, който свързва двореца с пристанището. Трябва да побързаме. Или предпочиташ да изчакаш, докато цялата планина се сгромоляса отгоре ти?

Той тръгна към вратата, през която бяха влезли. Ферн го последва с ясното съзнание, че е прав, изпълнена със страх пред това, че е прав, че действа толкова хладнокръвно и е наясно, че нямат време. Но в един миг той премина през обвита в сенки арка и падна, чу се отвратително тупване, тялото му се сгърчи, после се просна на пода. В последвалия миг на вцепенение Ферн мярна дълбокия разрез, посякъл голия му скалп, пълзящото обезцветяване на вдлъбнатата кост. Една ваза от оникс наблизо се прекатури и падна, кръглата й основа се обагри в червено.

Ферн вдигна глава и срещна погледа на Рафарл.

— Убих го — рече той. Вероятно изживяният шок бе причина гласът му да прозвучи грубо и рязко.

Нима бе останало нещо за убиване, помисли си Ферн.

Но единственото, което каза, бе: „Трябва да побързаме“ — последните думи на убития, а после прескочи безжизненото му тяло, което само преди секунди бе представлявало непреодолима опасност за нея.

— Според него има подземен тунел, който свързва двореца… — подхвана Ферн.

— Сигурно е заключен.

Но Ферн вече тичаше към най-близкото стълбище. Долу установиха, че земетресението е повредило основите и е разклатило гредите и подпорите. Имаше разкривени врати, паднали резета. В една от камерите на хазната трима войници от дворцовата стража, почувствали се освободени от всякакви господари и авторитети, разбиваха ключалки, отваряха ковчежета, прекатурваха шкафове. Единият понечи да извади меча си, за да се нахвърли върху новодошлите, но бързо се отказа.

— Заповядайте, има за всички — покани ги.

Лицето му лъщеше от алчност на ръба на отчаянието — потапянето в богатства, които няма да може да похарчи, посягането към един прекрасен сън в мига преди пробуждането. Бръкна дълбоко в едно ковчеже и извади пълна шепа с монети. Другарят му ровеше в купчина кесии; едната се пръсна и от нея се разпиляха скъпоценни камъни, които заблещукаха и се разпиляха по мръсния под. Мъжът вдигна друга кесия и между пръстите му се изля дъжд от кървавочервени рубини. Това бяха скъпоценности, които атлантидите бяха плячкосали от хиляди крале на сушата — кралски наследствени бижута, свещени символи, благословени и прокълнати камъни: изумрудена огърлица, която може би е била единствената ценност на цяло племе, диамант, срещу който е закупено цяло кралство. Всичко това бе струпано в тъмнината, забравено, скрито от погледите, огън и лед, легенда и проклятие, натрупано като боклук на бунището, тайно като подземен тунел, банално като мръсотия.

Какво са обикновените скъпоценности за Даровитите монарси, които държат в ръцете си Магнита? Ферн инстинктивно посегна към верижката на врата си, сграбчи Рафарл за ръката в мига, в който той се поколеба и погледът му необуздано обиколи съкровищата, които трябваше да оставят зад гърба си.

Откриха входа на тунела в ъгъла, зад една тежка ракла, която отместиха, за да минат. Осветление нямаше, но Рафарл успя да отмъкне един фенер от заетите с други дейности войници. Тунелът се спускаше леко надолу, после започваше стълба. Фенерът разкри пред очите им стени от естествена скала, които се събираха в сводест таван, набразден от дългогодишна влага. Имаше и пукнатини, вероятно резултат от сеизмична активност: на едно място се наложи да прескочат пропаст, широка повече от два метра, приземявайки се на опасно нестабилна стълба отсреща.

— Е, ти успя — подметна Рафарл, докато си проправяха път в тъмното. — Мисията е изпълнена. Задачата ти е осъществена.

— Аха.

— И какво, струваше ли си?

Тя се спря на място за момент и втренчи поглед в него.

— Не знам. А и едва ли някога ще узная.

Продължиха напред. За известно време и двамата мълчаха. Тя не го попита защо се е върнал за втори път, пак противно убежденията си, въпреки всичко казано. Беше се върнал — само това имаше значение. В сърцето си, или в най-съкровените кътчета на душата си, тя не бе губила вяра, че той ще го направи.

— Какво стана с останалите? — попита тя накрая. — Ще те чакат ли?

— В техен интерес е. — Гласът му беше мрачен, личеше си, че напразно полага усилия да звучи небрежно. — Без мен няма да се справят. Единствен аз мога да удържа лодката в буря. Ипо го знае, той не е глупав. Неговото решение ще повлияе и на останалите.