Джан Сийгъл - Децата на Просперо

Ууинарда изплува на известно разстояние от тях, сграбчвайки парче плат, издуто от попаднал под него въздух. Бе невъзможно да се прецени дали заедно с плата плува и тяло. Течението я отнесе покрай Ферн с невероятна скорост и ръцете им не успяха да се намерят, нимфелината бе завъртяна във въртопа заедно с всякакви отломки. Тя се потопи, после пак се показа, успя да се хване за парче от греда, което подскочи и се завъртя под тежестта й. Ферн забеляза, че така приятелката й ще бъде отнесена още по-надалеч от вихъра. Тя уви единия край на воала, който й даде Езрамѐ, около ръката си и метна другия във водовъртежа, понесен от вятъра на мисълта или вярата, прозирна панделка, която едва се виждаше. Но нимфелината я улови и се вкопчи в нея като в здраво въже, а Ферн и Иксаво я издърпаха, макар че той през цялото време я ругаеше, задето се е провалила. Тя не отвърна нищо; бе стиснала уста. Едва когато успя да се прехвърли през парапета, разтвори устни и изплю нещо в шепата на Ферн.

— Ключът! — възкликна Иксаво й лицето му засия, но в същото време тялото му отскочи назад.

Ферн не благодари на Ууинарда — отношенията им бяха преминали на друго ниво, нямаше нужда от благодарности, само пръстите им се докоснаха за миг; нимфелината бе цялата хлъзгава от мръсната вода. После Ферн окачи ключа на верижката около врата си и Иксаво я прехвърли през пропастта, до назъбен перваз, щръкнал от стената, по който би могла да се добере до изхода. Зад тях се чу трясък на разтрошен мрамор, оглушителен като взрив, в същия миг Пазителя охлаби хватката на силата си. Той скочи към перваза, зарязал Ууинарда. Ферн се обърна и я видя да пада на колене върху наклонената платформа, видя колоните да се прекършват като клечки, видя част от галерията да потъва във водата и да изчезва, всмукана в калната пяна. Последва миг, изпълнен с очакване, с безумна надежда; но нимфелината не се появи пак. Дори нямаше време да извика.

— Вече не ни е нужна — извика Иксаво и дръпна Ферн напред.

Тя бе твърде смаяна, за да каже каквото и да било.

Отвън пътят бе почти изцяло разрушен, но карраркът си беше на мястото, точно според плана, извисяваше снага над водата, фалинът стърчеше между отломките и парчетата от някогашна украса. Меко казано, бе извадила късмет, за да е още там. Иксаво скочи директно в лодката, която се наклони и олюля, но не се прекатури. Ферн му позволи да я повдигне вътре — нямаше избор. Навсякъде около тях се валяха разрушените останки от Атлантида. Нивото на водата бавно спадаше, по улиците течаха пълноводни реки, които се успокояваха на по-широките места като площади и булеварди. В крайна сметка се получаваше огромна лагуна, от която стърчаха сгради без покриви, разклатени фронтони, пилони и колони, щръкнали като приказни каменни образувания. Водата все още не бе достигнала до горните етажи, на които липсваше по една или повече стени, от зейналите покриви се подаваха голи греди, сякаш оглозгани от плът ребра. От процепи и рамки на прозорци, където се задържаше вода, от време на време се изливаха водопади, но същинската поголовна разруха, притаена в измамна тишина, още не бе настанала. Морето и бурята се бяха отдръпнали след първия щурм и сега възстановяваха силите си, преди да се върнат да довършат работата си.

Управляван единствено от волята на Иксаво, карраркът се промъкна през езерото, заобикаляйки сгради, избягвайки сътворените от човешка ръка рифове долу. Наблизо се носеха безброй отломки, омотани едни в други като салове или натрупани пирамидално на купчини — същински огромни айсберги от боклуци. Сред отломките имаше какво ли не — ръце, крака, коса. Но Ферн гледаше да не им обръща внимание. От една издутина измяука котка, оцеляла незнайно как — друго живо същество не видяха. Над хоризонта се стелеха ниски тежки облаци, но захождащото слънце си намери процеп, през който да надзърне, като затворник, надничащ между решетките на килията си. Над опустошения град се спускаха ниски лъчи, които придаваха мръсножълти оттенъци на кафявите води. Мастиленочерното небе ги притискаше отгоре, натежало от притаената сила на предстоящата буря.

Когато пристигнаха при планината, установиха, че земетресението е прорязало широк пролом в плътта й — къщата на семейство Деворнин я нямаше. Една част от двореца бе откъсната и сега се виждаха стаи с по три стени и вътрешната част на куполи, непривикнали към дневна светлина.

Оставиха лодката и се спуснаха по хълма до входа на двореца. Тук-там сновяха хора, макар и малко на брой. Възрастна жена седеше на стълбите и си мърмореше нещо; щом ги видя, покри лицето си с воал. Двама младежи, вероятно слуги или роби, помолиха Иксаво да им заповяда какво да правят, но той просто ги избута встрани.