Лоръл Хамилтън: Окованият нарцис

Мразех метафизиката. Свръхестествената биология все още е биология, метафизиката е магия, а все още не се чувствам удобно с нея. Шестте месеца, в които не ходех на работа, аз медитирах, учех от много умен медиум на име Мариан, научавайки ритуална магия, така че, да мога да контролирам дадените ми от Бога умения. И също така, да мога да блокирам белезите, свързващи мен с Жан- Клод и Ричард. Аурата е като твоя лична защита, твоята персонална енергия. Когато е здрава, те пази в безопасност, като кожа, но получи ли се дупка, инфекцията може да влезе навътре. Моята аура имаше две дупки, една за всеки един от тях двамата. Подозирах, че техните аури също имат дупки в тях. Което поставя всички ни в риск. Аз блокирах моите дупки. Тогава, само преди няколко седмици, се изправих срещу противно същество, и то бе добро, нова категория, дори и за мен. Само намесата на местната вещица ме спаси от това, да бъда изядена от аурата навътре. Няма шест месеца от както съм целибат, и медитирам, и се уча на търпение. Дупките бяха там и единственият начин да ги запълня бе с Жан- Клод и Ричард. Това бе казала Мариан, а аз и се доверявах по начин, по който се доверявах на няколко други.

Гласът на Жан-Клод ме удари по телефона, като кадифен шамар. Дъха ми спря в гърлото и не можех да направа нищо друго, освен да чувствам прилива на гласа му, присъствието му, като нещо живо, придвижващо се по кожата ми. Гласа му, винаги е бил едно от най-добрите неща в Жан-Клод, но това беше нелепо. Това бе по телефона. Как ще мога да го видя лично и да задържа щита си, оставяйки хладнокръвието си? -Знам че си там, ma petite. Да не се обаждаш просто за да чуеш гласа ми?

Това бе по-близо до истината, отколкото беше удобно.

-Не, не. - Все още не можех да си събера мислите. Бях като атлет, който е изоставил тренировките си. Просто не можех да вдигна същата тежест, а тази тежест бе подплатена със силата на Жан-Клод.

Когато аз продължих да не казвам нищо, той проговори отново.

-Мa petite, на какво дължа тази чест? Защо благоволи да ми се обадиш? - Гласът му беше приветлив, но имаше намек на нещо. Упрек, може би.

Предположих, че ще го има. Стегнах се и се опитах да звуча като интелигентно човешко същество, това не винаги е едно от най-добрите ми качества.

-Бяха шест месеца. . .

-Осъзнавам това, ma petite.

Той беше снизходителен. Мразех това. Накара ме малко да се ядосам. Гнева ми помогна да си разчистя малко главата.

-Ако спреш да ме прекъсваш, ще ти кажа за какво се обаждам.

-Сърцето ми бие в очакване.

Исках да затворя. Той беше копеле, но част от мен мислеше че заслужавам това държание, което ме направи дори по-ядосана. Винаги се ядосвах, когато мислех че греша. Бях страхливка месеци и все още съм такава. Страхувах се да го приближа, страхувах се от това, което ще направя. По дяволите, Анита, хвани се в ръце.

-Сарказма е в моята област. - казах.

-И каква е моята област?

-Искам да ти отправя молба - казах.

-Наистина? - каза той, сякаш можеше и да не се съгласи.

-Моля те, Жан-Клод, моля те за помощ. Не го правя често.

-Това несъмнено е истина. Какво искаш от мен, ma petite? Знаеш, че каквото поискаш, ще бъде твое. Без значение колко може да съм ти ядосан.

Оставих коментара, защото не знаех какво да правя на това.

-Знаеш ли клуба „Окованият нарцис” ?

Той беше тих за секунда, две.

-Да.

-Можеш ли да ми дадеш адреса му и да се срещнем там?

-Знаеш ли какъв вид клуб е това място?

-Да.

-Сигурна ли си?

-Това е робски клуб, знам.

-Освен, ако последните шест месеца не си се променила коренно, ma petite, това не е от твоите предпочитани места.

-Така е, не е мое.

-Леопардите ти не се държат както трябва отново?

-Нещо такова. - Казах му какво се е случило.

-Не познавам този Марко.

-Не съм и предполагала, че го познаваш.

-Но мислиш, че знам къде е клуба?

-Надявах се.

-Ще те срещна там с някои от хората ми. Или ще позволиш само на мен да ти помогна? - Сега звучеше развеселен, което беше по-добре от гнева, предполагам.

-Доведи когото е нужно.

-Доверяваш се на преценката ми?

-В това, да.

-Но не и във всичко - каза той тихо.

-Не се доверявам на никого във всичко, Жан-Клод.

Той въздъхна.

-Толкова млада за да бъдеш толкова. . . невярваща.

-Аз съм цинична, не и невярваща.

-И каква е разликата, ma petite?

-Ти си невярващ.

Той се засмя тогава, звукът ме погали като докосване на ръка. Накара неща, ниско в тялото ми, да се стегнат.

-Аха - каза той. - Това обяснява цялата разлика.

-Просто ми дай адреса, моля те. - Добавих „моля те” за да забързам нещата.