Лоръл Хамилтън: Окованият нарцис

- Ние не сме очаквали това - каза той.

- Просто дай края на историята, Грегъри, увъртането започна да досажда.

- Тишината бе по - дълга, отколкото трябваше да бъде, чуваше се само силната музика.

- Грегъри, все още ли си там.

- Грегъри е неразположен - каза мъжки глас.

- Кой е?

- Аз съм Марко, ако това ти помага, но аз се съмнявам в това. - Гласът му беше културен - Американец, но бе рязък.

- Нов ли си в града? - попитах.

- Нещо такова - каза той.

- Добре дошъл в града. Увери се, че ще посетиш Арката, има приятна гледка. Но какво твоето скорошно пристигане в Сейнт Луис е свързано с мен и моите?

- Не знаехме, че е твой домашен любимец първоначално. Той не беше този който преследвахме, но сега имаме него, ще го задържим.

- Не можеш да го задържиш - казах.

- Ела и го вземи от нас, ако можеш. - странното спокойствие в гласа му направи всичко по - сериозно. Нямаше гняв, нищо лично. Звучеше като работа и нямах ни най малка представа какво бе.

- Дай телефона обратно на Грегъри - казах.

- Не мисля така. Той точно сега се наслаждава на лично време с приятелите ми.

- Как да знам, че той все още е жив? - Гласът ми бе спокоен като неговият. Не чувствах все още нищо, това беше прекалено внезапно, прекалено неочаквано, сякаш идваше по средата на филма.

- Никой не е мъртъв, все още - каза мъжа.

- Как да знам това?

Той бе тих за секунда, тогава:

- С какви хора си свикнала да работиш, че първото нещо, което питаш е дали сме го убили?

- Това бе груба година. Сега дай на Грегъри телефона, защото докато не знам, че той е жив и не ми каже че другите са живи, това преговаряне приключва.

- От къде знаеш, че преговарям? - попита Марко.

- Наречи го предчувствие.

- Ах, че сме директни.

- Нямаш идея, колко директна мога да бъда, Марко. Дай телефона на Грегъри.

Имаше музика, която се примесваше с тишината и още музика, но не и гласове.

- Грегъри, Грегъри, там ли си? Има ли някой там? - По дяволите, помислих си.

- Страхувам се, че котето ти не ни съдейства. Позиция от гордост, мисля.

Сложи слушалката на ухото му и ме остави да говоря с него.

- Както желаеш.

Още силна музика. Говорех, сякаш бях сигурна, че Грегъри слуша.

- Грегъри, трябва да разбера дали си жив. Трябва да знам дали Натаниел и другите са живи. Кажи ми, Грегъри.

Гласът дойде процеден през зъби, сякаш те му бяха стиснали зъбите.

- Да.

- Да те всички са живи?

- Да.

- Какво ти правят?

Той изкрещя в телефона, и звука премина през ухото ми към врата ми и кожата на ръцете ми изтръпна. Звукът спря рязко.

- Грегъри, Грегъри! - Виках срещу басовете на музиката, но никой не отговори. Марко се върна на линията.

- Всички са живи, обаче не са напълно добре. Един от тях каза, че Натаниел е прекрасен млад мъж, всичката тази кестенява коса и необикновените му лилави очи. Толкова красив, не е често срещана красота. Разбира се този също е прекрасен, рус, със сини очи. Някой ми каза, че и двамата работят като стриптизьори? Истина ли е.

Не бях вцепенена вече, бях изплашена и ядосана и все още нямах ни най - малка идея за какво се случваше това. Гласът ми дойде почти равен, почти спокоен.

- Да, истина е. Ти си нов в града , Марко, така че не ме познаваш. Но довери ми се, не искаш да правиш това.

- Може би не, но алфата ми го иска.

Аха, политика на превръщачите. Мразех тази политика.

- Защо? Леопардите не са наранили никого.

- За нас няма причина, правим го или умираме..

Обичащ литературата, колко освежаващо.

- Какво искаш, Марко?

- Моят алфа иска да дойдеш и да спасиш котките си, ако можеш.

- В кой клуб сте.

- „Окованият нарцис”. - И той затвори.

-По дяволите!

-Какво е станало? - попита Рони. Почти я забравих. Тя не принадлежеше на тази част от живота ми, беше там, облегната на кухненския шкаф, претърсваше лицето ми и изглеждаше притеснена.

-Ще се погрижа.

Тя хвана ръката ми.

-Ти ми даде тази реч за желанието да върнеш приятелите си, за желанието да не се отдръпваш. Имаше ли го предвид или просто говореше?

Поех си дълбоко дъх и я оставих. Казах й каква беше другата страна на разговора.

-И ти нямаш и на идея защо се случва това? - попита тя.

-Не нямам.

-Това е странно. Обикновено, неща като тези се градят, те не изскачат просто от тъмното.

Кимнах.

-Знам.

-Пренабери номера, от който току-що ти се обадиха.

-Какво добро ще направя с това?

-Ще разбереш дали наистина са в този клуб или това е просто капан.

-Не си просто красиво лице, нали?