Лоръл Хамилтън - Окованият нарцис

-Защо, когато и да те попитам за помощ, никога няма случай, в който просто можем да нахлуем и да започнем да стреляме?

-И защо, ma petite, когато не ме каниш, почти винаги нахлуваш и застрелваш всичко, което се движи?

-Бележката е приета - казах.

-Какви са приоритетите ти за нощта? - попита той.

Знаех какво има предвид.

-Искам леопардите спасени.

-И ако те бъдат наранени?

-Искам отмъщение.

-Повече от тяхната безопасност.

-Не, безопасността първо, отмъщението е лукса.

-Добре. Ако един или повече, са мъртви?

-Не искам никой от нас да ходи в затвора, но в края на краищата, ако не тази нощ, то друга, но те ще умрат. - слушах се, докато го казвах и знаех, че го имам предвид.

-Няма милост в теб, ma petite.

-Казваш го сякаш е лошо нещо.

-Не, просто е наблюдение.

Стоях там, държах телефона, чаках да бъда шокирана. Но не бях. Казах:

-Не искам да убивам никого, ако не трябва.

-Това не е истина, ma petite.

-Добре, ако те убият мои хора, искам да умрат. Но реших в Ню Мексико, че не искам да съм социопат, така че се опитвам да действам, сякаш не съм. Така че нека се опитваме да спазим закона довечера, става ли?

-Както желаеш - каза той. Тогава добави - Наистина ли мислиш, че можеш да промениш природата на това, което си, желаейки го?

-Питаш дали мога да спра да бъда социопат, след като вече съм.

Момент на тишина, тогава:

-Мисля, че това е което питах.

-Не знам, но ако не се дръпна скоро от края, Жан-Клод, няма да има какво да се върне. -Чувам страх в гласа ти, ma petite.

-Да, правиш го.

-От какво се страхуваш?

-Страхувам се, че ако се отдам на теб и Ричард, ще загубя себе си. Страхувам се, че ако не се отдам на теб и Ричард, ще изгубя един от вас. Страхувам се, че ще ни убия, защото мисля прекалено много. Страхувам се, че вече съм социопат и няма връщане назад. Рони каза, че една от причините, че не мога да те зарежа и просто да остана с Ричард, е че не мога да се откажа от приятел, който е по-студен от мен.

-Съжалявам, ma petite. - Не бях сигурна за какво точно се извиняваше, но го приех така или иначе.

-Аз също. Дай ми адреса на клуба, ще те срещна там.

Той ми даде адреса и аз му го прочетох отново. Затворихме. Никой от нас не каза довиждане. Някога, преди време завършвахме разговорите си с ma petite, обичам те.

Клубът беше покрай реката, от страната на Илинойс, по протежението, заедно с други клубове. Вампирите имащи някакъв бизнес, получиха клауза в закона на Сейнт Луис, но не и останалите управлявани от хора и ликантропи, тъй като законно, те все още се водят за хора Те трябваше да отидат в Илинойс, за да избегнат досадните проблеми със зоните. Някой от проблемите със зоните, дори не са в книгите, не са дори и в закона. Но е странно, колко много проблеми може да намери бюрокрацията, ако открие, че не иска някой клуб в града си. Ако вампирите не притегляха така туристите, бюрократите вероятно щяха да открият начин да се отърват и от тях. Най-накрая намерих паркинг на два блока от клуба. Което означаваше, че трябва да отида до там пеша, в област от града, където повечето жени не искат да бъдат сами след залез. Естествено повечето жени не са въоръжени. Пистолета не лекува всички болести, но е добро начало. Също така имах и ножове в кания на всеки от прасците си, толкова високо, че дръжката стигаше до вътрешната стана на коляното ми. Не ми беше наистина удобно по този начин, но не можех да измисля друго място, където да ги сложа и да мога да ги извадя лесно. Имаше много голям шанс да получа натъртвания на коленете заради ножовете тази вече.

Също имам и черен колан по джудо и имах прогрес в Кенпото , вид карате, с няколко силни движения и повече движения изискващи баланс. Бях толкова подготвена, колкото можех за големият град.

Разбира се, обикновено не се разхождам наоколо, изглеждайки като стръв. Полата ми беше толкова къса, че дори с ботуши, идващи до средата на бедрото, имаше няколко сантиметра гола кожа между края на ботушите и началото на полата. Сложих си яке, но го оставих в колата, защото не исках да го нося наоколо цяла нощ. Била съм в достатъчно клубове, колкото и пикантни да са, за да знам, че вътре ще бъде горещо. Така че настръхването, което се разпростираше по голия ми гръб и ръце, не беше от страх, а от проклетият хладен въздух. Принудих се да не разтрия ръцете си, докато ходех, за да не си личи колко ми е студено и неудобно. Всъщност ботушите ми имаха само двуинчови токчета и бяха много удобни за ходене. Не толкова удобни колкото Найките ми, но все пак кое е? Но за официална дреха, ботушите не бяха зле. Ако можех да оставя ножовете в къщи, биха били перфектни.