Лоръл Хамилтън - Окованият нарцис

Евентуално след двеста години, те все още тъгуват за Джулиана и един за друг. Ашър сега беше втори в командването на Жан-Клод. Но те не бяха любовници. Те бяха притеснени приятели, защото все още имаше прекалено много неизказани неща между тях. Ашър все още обвиняваше Жан-Клод че ги е изоставил, а на Жан-Клод му бе трудно да спори за това, защото дълбоко в себе си, той също се обвиняваше.

Наведох се надолу и целунах Ашър бързо по бузата.

-Какво си направил със всичката си коса? Моля те, кажи ми, че не си я отрязал.

Той вдигна ръката ми към устата си и я целуна нежно.

-Сплетена е и е по-дълга от преди.

-Едва ще дочакам да я видя - казах. - Благодаря, че дойде.

-Ще премина през ада за да застана на твоя страна, знаеш това.

-Вие французите говорите доста добре - казах. Той се засмя леко.

Джейсън ни прекъсна.

-Мисля, че шоуто започна. - Обърнах се и погледнах жена да се обляга срещу скелето. Тя носеше рокля и наистина не исках да виждам какво има отдолу.

-Каквото и да правим, хайде да го направим и да отидем да вземем леопардите.

-Не искаш ли да видиш шоуто? - попита Джейсън. Очите му бяха напълно невинни, но усмивката му не беше.

Намръщих му се. Но очите на Джейсън гледаха зад мен и знаех, че някой, който Джейсън не харесва идва към нас. Обърнах се и видях Аякс да седи там. Той ме игнорира и проговори на Жан-Клод.

-Имаш петнадесет минути, тогава шоуто започва.

Жан-Клод кимна.

-Кажи на Нарцис, че ценя известието.

Аякс кимна леко, много както господаря му бе направил преди, тогава се отдалечи.

-За какво става въпрос? - попитах.

-Ще бъде грубо да направим нещо магично по време на нечие изпълнение. Казах на Нарци,с че ще извикаме някаква. . . магия.

Трябва да изглеждам толкова подозрителна, колкото се чувствах.

-Започваш да ме ядосваш с този магически акт.

-Ти си некромант, а аз съм господаря-вампир на града. Наистина ли вярваш, че можем да слеем силите си и никой немъртъв в стаята, и по надалеч, да не усети? Не знам дали превръщачите са способни да го усетят, но е възможно, откакто ние се свързахме и с леопард. Всеки нечовек в клуба ще усети нещо. Не знам колко или точно как, но нещо, ma petite. Нарцис ще го приема за обида, ако прекъснем това представление, без да го предупредим.

-Не искам да ви препирам - каза Ашър. - Но ще изразходите времето си, ако не побързате

Жан-Клод го погледна и погледа не беше напълно приятелски. Какво се бе случило между тях, че Жан-Клод да погледне така Ашър?

Жан-Клод държеше ръката си към мен. Поколебах се за секунда, тогава плъзнах ръката си в неговата и той ме заведе до стената близо до масата.

-Сега какво? - попитах,

-Сега ще трябва да свалиш щита си, ma petite, тази толкова силна бариера, която си поставила между мен и аурата ти.

Погледнах го.

-Не искам да правя това.

-Нямаше да те моля, ако не е нужно, ma petite. Но дори да съм способен да направя това, на нито един от двама ни няма да ни е приятно да разруша щита ти. Ние не можем да свържем аурите си , ако моята аура не може да докосне твоята.

Внезапно бях изплашена. Наистина, сериозно изплашена. Не знаех какво ще се случи, ако сваля щита си с него точно тук. Във време на криза, аурите ни се сливаха. Аз не исках да правя това. Аз съм луда на тема контрол и каквото и да се случваше с Жан-Клод, винаги изяждаше част от мен, която най-много се нуждае от контрол.

-Не съм сигурна, че мога да направя това.

Той въздъхна.

-Това е твой избор. Няма да те принуждавам, но се страхувам от последствията, ma petite. Страхувам се от тях.

Мариан ми даде урок, а и беше малко прекалено късно да ми омекват краката. Можех или да продължа напред, или евентуално някой от нас щеше да умре. Вероятно аз. Част от работата ми беше да се изправям срещу свръхестествени чудовища, неща, които бяха достатъчно магически, че да усетят дупките в защитата ми. Преди дори да съм способна да усещам аурите, или най-малко знаех, че това правех, моята аура трябва да бъде непокътната. С моя собствен природен талант, това беше достатъчно. Но изглежда продължавам да се изправям срещу по-големи, по-лоши чудовища. Евентуално щях да загубя. Това можех да го преживея. Но на цената на животите на Жан-Клод и Ричард? Това нямаше да мога да го преживея. Знаех всички причини, заради които трябваше да направя това и стоях там, гледайки Жан-Клод, сърцето ми биеше в гърлото, щита ми здрав, на място. Част от мозъка ми знаеше, че е нужно да го направя. Друга част не беше сигурна.

-Щом сваля щита си, тогава какво?