Лоръл Хамилтън - Окованият нарцис

Кимнах.

-Да, аз съм само временно, докато мога да намеря някой друг. Ако вие не бяхте толкова привързани към вида си, щях да ги свържа с друга група. Но никой не иска да си играе с животни, които не са същите като тях.

-Това е нашият начин, винаги е било нашият начин.

Знаех че „наш” не е сама за хиените, а за всички превръщачи.

- Е, този начин не струва.

Тогава той се усмихна.

-Не знам дали те харесвам, Анита, но ти си различна, а аз винаги ценя това. Сега дай пистолета като добро малко момиче и можеш да влезнеш на територията ми. - Той държеше ръката си напред.

Погледнах към ръката. Не исках да си давам пистолета. Това, което казах на Рони е истина. Не мога да се боря с тях, щях да загубя в честна битка. Пистолета беше това, което ни изравняваше. Имах два ножа, но честно казано, те бяха за спешен случай. -Твой е избора, ma petite.

-Ако ще ти помогне да направиш избора - каза Нарцис - Аз сложих двама от личните си бодигарди в стаята с леопардите ти. Забранил съм да има по-нататъшни наранявания, докато не пристигнеш. Докато ти не влезнеш в горнате стая, където те те чакат, нищо няма да се случи, ако те не искат да им се случи. - Познавайки Натаниел, това не беше толкова успокояващо, колкото трябваше да бъде.

Ако някой разбира от проблеми, то е такъв, който ходи по клубове като тези.

-Натаниел е от тези, които искат повече наказания, докато може да оцелее. Той няма способността да се грижи за себе си. Разбираш ли това?

Очите на Нарцис се разшириха съвсем малко.

-Тогава какво прави сам без доминиращ?

-Изпратих го с някой, който се предполагаше да го гледа тази вечер. Но Грегъри каза, че Елизабет е изоставила Натаниел по-рано тази вечер.

-Тя също ли е от твоите леопарди?

Кимнах.

-Тя те предизвиква.

-Знам. Факта, че Натаниел страда, явно не я притеснява.

Той изучи лицето ми.

-Не виждам гняв в теб за това.

-Ако се ядосвах за всичко, което Елизабет прави за да ме изнерви, никога няма да правя нищо друго. - Истината бе, че просто бях уморена. Уморена да спасявам глутницата от един спешен случай и от друг. Уморена от Елизабет да се изправя пред мен и да не поема грижа за другите, дори и по общо мнение да е по-доминираща от тях. Аз отбягвах да я наказвам, защото не можех да я набия, а това е, от което се нуждаеше. Единственото нещо, което можех да направя, е да я застрелям, опитвах се да избягвам това, но тя просто ме притисна достатъчно, че да нямам други възможности. Разбрах какво наистина бе направила. Ако някой умреше заради нея, тогава тя щеше да го последва. Мразех факта, че не ми пукаше дали ще я убия. Познавах я от повече от година. Трябваше да ми пука, но не беше така. Не я харесвах, и беше така, от както я познавах. Животът ми щеше да е по-прост, ако тя умре. Но трябваше да има по-добра причина за да убия някой. Трябваше ли?

-Един съвет - каза Нарцис. - Всички предизвикателства за доминация, особено от собствените ти хора, трябва да бъдат отрязвани бързо, или проблема ще се задълбочи.

-Благодаря. Всъщност го знам.

-Тя все още те опетнява.

-Опитах се да избегна това да я убия.

Те се спогледаха един друг много бързо, и той кимна леко.

-Пистолета ти, моля.

Въздъхнах и вдигнах предната част на ризата, въпреки че платът бе достатъчно неподвижен, че трябваше да се обърна за да дръпна пистолета. Вдигнах пистолета и проверих предпазителя по навик, въпреки, че знаех, че е пуснат.

Нарцис взе пистолета. Двата бодигарда се преместиха, блокираха погледа на тълпата към нас. Съмнявах се, че повечето хора знаят какво правим. Нарцис се засмя, когато поставих блузата на мястото й върху сега празният кобур.

-Честно казано, ако не знаех коя си и каква ти е репутацията, нямаше да подуша пистолета, защото нямаше да опитвам да го правя. Облеклото ти не изглежда сякаш може да скрие такъв голям пистолет.

-Параноята е майка на изобретателността - казах.

Той леко кимна с глава.

-Сега влез и се наслаждавай на насладата, и ужаса на моят свят. - С тази по-скоро загадъчна фраза, той и бодигардовете му се придвижиха през тълпата, взимайки пистолета ми с тях.

Жан-Клод прокара пръстите си надолу по ръката ми и това малко движение ме обърна към него, кожата ми бе изтръпнала. Тази вечер беше достатъчно сложна без това ниво на сексуално усещане.

-Котките ти са добре, докато не влезнеш в горните стая. Предполагам, че можем сега първо да обединим белезите.

-Защо? - Попитах, пулсът ми внезапно беше в гърлото.

-Нека отидем на масата ни и ще ти обясня. - Той се движеше през тълпата, без да ме докосва повече. Последвах го и не можех да се спра да гледам начина, по който винила с плъзга по задните му части. Обожавах да го гледам как ходи, независимо дали идва или си отива, двойна заплаха.