Лоръл Хамилтън - Окованият нарцис

Той се пребори да се повдигне на ръце, накланяше се, принуждавайки долната част на тялото му, да се стегне срещу моята. И силата се изграждаше в изтръпващо кожата втурване, изграждаше се, като изкачване към края на оргазма, когато можеш да усетиш да става по-поразителен, изумителен, но не можеш съвсем да го стигнеш.

Видях Ричард да се навежда над мен, като тъмна сянка срещу леката светлина. Мисля, че се опитах да кажа: „Не, недей”,но звук не излезе. Той ме целуна и силата пламна, но той все още не беше част от това. Целуна бузата ми, брадичката ми, вратът ми, работеше надолу и внезапно знаех какво правеше. Той целуваше пътя си надолу, към дупката в чакрата на душата ми, центъра на енергията ми. Жан Клод вече покриваше едната, слабините ми. Гърдите на Ричард се опънаха над мен, гладки, твърди, толкова изкусително близо, че вдигнах устата си към кожата му, така че докато той целуваше надолу по тялото ми, прокарваше голите си гърди през езика ми. Облизах мокра линия надолу по тялото му. Той се заигра с устата си в потника и докосна сърцето ми, а аз открих неговото сърце във същият момент.

Силата не просто се изграждаше, тя експлодира. Беше като да седиш на земята в центъра на ядрена експлозия, шокиращи вълни се разпростираха навън, в стаята, докато ние се топяхме заедно в центъра. За един момент ги усещах и двамата в мен, през мен, сякаш те бяха вятър, чиста сила, преливаща през мен, през нас. Електрическият топъл бриз на Ричард над нас; студената сила на Жан Клод се изля над и през нас като хладен вятър; и аз бях нещо голямо и растящо, държах топлината към живот студенината към смъртта. Аз бях двете и нито едно от тях. Ние бяхме всичко и нищо.

Не знам дали бях припаднала, или просто бях загубила време по някаква свръхестествена причина. Всичко което помнех е, че внезапно лежах на пода с Ричард свит до мен, притискайки се към едната ми ръка, тялото му се бе свило около гърдите и главата ми, краката му докосваха едната страна на тялото ми. Жан Клод се бе свил върху мен, тялото му се притискаше по дължина на моето, главата му бе на една страна, почиваше си върху крака на Ричард. И на двамата очите бяха затворени, дъхът им беше парцалив, точно като моя.

Отне ми два опита за да кажа задъхано:

-Махнете се от мен.

Жан Клод се завъртя на една страна, без дори да отваря очи. Падането на тялото му, принуди краката на Ричард да се преместят малко по-нататък, така че аз и Жан Клод лежахме в кръга на тялото на Ричард.

Стаята беше толкова тиха, че помислих че ние сме единствените останали. Сякаш всички бяха избягали ужасени от това което направихме. Тогава стаята гръмна с аплодисменти и виене, и други животински звуци, за който нямах дума. Звука беше оглушителен, биеше срещу тялото ми на вълни, сякаш имах нерви на места на които никога не съм имала.

Ашър внезапно стоеше над нас. Той коленичи до мен, докосна пулсът на врата ми.

-Мигни ако ме чуваш, Анита.

Мигнах.

-Можеш ли да говориш?

-Да.

Той кимна и докосна Жан Клод, прокара ръката си надолу по бузата му. Жан Клод отвори очите си от докосването. Той се усмихна и това изглежда значеше повече за Ашър от колкото за мен, защото това накара Ашър да се засмее. Смехът беше много мъжки, сякаш те споделяха някоя цинична шега, която аз не разбирах. Ашър пропълзя около мен, докато не коленичи до главата на Ричард. Той вдигна кичур от косата му, така че да може да вижда лицето на Ричард ясно. Ричард премигна към него и изглежда се опитваше да го фокусира.

Ашър се наклони над Ричард и го чух да казва:

-Можеш ли да ме чуеш, ma petite

Ричард преглътна, прокашля се и каза:

-Да.

-Добре, добре.

Отне ми два опита, но имах умен коментар, който трябваше да направя.

-Сега, всеки който може да стане, да си вдигне ръката. - Никой от нас не помръдна. Чувствах се дистанцирана, плаваща, тялото ми беше прекалено тежко за да го помръдна. Може би ума ми беше прекалено завладян, че да се раздвижи.

-Не се страхувай, ma petite , ние ще се погрижим за вас. - Ашър се изправи и сякаш това бе някакъв знак. Фигури излязоха от тълпата. Разпознах три от тях. Дългата до кръста коса на Джамил изглеждаше като у дома на черното му кожено облекло. Той бе изпълнител на Ричард или Сокол. Шанг Да не изглеждаше да му е удобно в черната кожа, но такива дрехи никога не изглеждат удобно. Шанг Да бе другият изпълнител в глутницата, Хети. Силвия коленичи до мен, изглеждаше великолепно във винил, късата й кафява коса беше като бургундско червено под светлината. Макар че изглеждаше добре, знаех, че тя е достатъчно консервативна и това бе само временен цвят. Тя продаваше застраховки, когато не беше втора в командването след Ричард, неговата Фреки, застрахователните агенти нямаха коса с цвят на добро червено вино.