Алиса Дей: Освобождението на Атлантида

Значи са оцелели. И двете. Това бе достатъчно.

Джъстис се усмихна леко, изпълнен с разкаяние и съжаление. Беше ги спасил.

Това му бе достатъчно.

Кийли стоеше във възхита, докато един след друг вампирите гръмваха и се превръщаха в прекрасни фонтани със сребристо-синя вода. По някакъв начин Джъстис го беше сторил. Знаеше го.

После го видя да лежи на земята, толкова окървавен, че едва ли все още бе жив. Тръгна надолу, тичайки и едва забеляза, че Елени бе по петите й.

- Джъстис! Да не си посмял да умреш. Трябва да живееш. Трябва да живееш заради мен -продължаваше да крещи безсмислени глупости, докато не спря пред него и не падна на колене.

Първоначално си помисли, че е мъртъв, а болката от загубата му я разкъса толкова силно, че тя се сви на две. После видя как главата му помръдва, само с милиметър, но все пак беше нещо.

- Моля те, моля те, моля те върни се при мен - умоляваше го, докато го галеше по главата, на единственото място, което не бе ранено.

Алехандро дотича при тях.

- Мърт...

- Не - извика Кийли. - Не, не е. И да не си посмял да го кажеш

- Кийли, трябва да заведеш Елени обратно в селото - обърна се Алехандро към нея, а в гласа му се усещаха добрина, съчувствие и топлота. - Няма какво да направим. Онази рана е много дълбока, вероятно е стигнала до дробовете му.

- Не, няма да го оставя. Ти вземи Елени - целуна момиченцето по челото, за да й даде сили, ако изобщо можеше след такова преживяване. - Ще се върна за теб, но сега трябва да остана с Джъстис, за да не бъде сам - гласът й трепна и тя прегърна Елени, горчивите й сълзи падаха в косата на малката.

Алехандро проговори отново, но този път не беше Алехандро. Кийли не знаеше как така е разбрала, но просто знаеше. Вдигна глава нагоре, за да погледне право към Алехандро, който внезапно бе облян в сребриста светлина.

- НАПРАВИЛ СЪМ ДОБЪР ИЗБОР, КОГАТО ДАДОХ МЕЧА СИ НА ДЖЪСТИС - гръмна гласът, който носеше в себе си цялата мощ, величие и мистерия на моретата.

- Посейдон? - позна го Кийли. Бе чувала неговия глас във виденията си.

- ДА, ЖЕНО, КОЯТО МОЖЕ ДА ВИЖДА ИСТОРИЯТА НА ПРЕДМЕТИТЕ. АЗ СЪМ БОГЪТ НА МОРЕТАТА И ТОЗИ ВОИН МИ ПРИНАДЛЕЖИ. ВСИЧКИ ПРИСЪСТВАЩИ ЗНАЙТЕ, ЧЕ МЕЧЪТ, КОЙТО МУ ПОМОГНА ДА ИЗПЪЛНИ ДЪЛГА ЩЕ ГО ИЗЛЕКУВА.

Сребърната светлина се разпростря от Алехандро и образува разноцветен купол над Джъстис, Кийли и Елени и вледеняващ студ от дълбините на океан изгори кожата и костите й. Елени ахна и се сви на топка в Кийли, като зарови лице в блузата й.

Мечът на Джъстис, който лежеше настрани, грейна. Магическите знаци на острието

засияха толкова силно, че двете с Елени трябваше да прикрият очите си. След няколко минути интензивността на светлината намаля и Кийли се осмели леко да отвори очи.

Светлината я нямаше, Алехандро все още стоеше вкаменен пред нея, но нямаше и следа от светлината.

- Не ми харесва, че едва не умрях, а жена ми вече се заглежда по чужди мъже - каза Джъстис и в дрезгавия му глас се долавяше радост.

Тя се обърна назад, страхувайки се да погледне. Това, което видя я накара да извика от радост. Джъстис седеше цял и невредим. Дори и кръвта, която го покриваше бе изчезнала.

- Ти... ти... ти.. - запелтечи тя, а после се хвърли в прегръдките му.

- Това е нещо друго - каза той и пое устните й в своите в една свързваща душата целувка. Бе целувка подсилена с горещина, благоговение, почуда и траеше много дълго.

- И ТАКА - прогърмя гласът като мълния, а двамата се стреснаха и се пуснаха. - ИЗБРАЛ СИ ПОДХОДЯЩАТА ЖЕНА, НО Й КАЖИ ДА ДЪРЖИ РЪЦЕТЕ СИ ДАЛЕЧ ОТ МОЯ ТРИЗЪБЕЦ. НЯКОИ ТАЙНИ СА ПРЕКАЛЕНО ЯРОСТНИ ДОРИ И ЗА ЧОВЕК, КОЙТО ВИЖДА ИСТОРИЯТА НА ПРЕДМЕТА И ТЯ НЯМА ДА ОЦЕЛЕЕ.

Джъстис се изправи, помогна на Кийли също да стане и вдигна Елени на ръце.

- За какво беше всичко това? - попита той Алехандро, който вече не беше себе си. -Изпитание ли беше? След години вярна служба, ме подлагаш на тест, с което излагаш жена ми и тези невинни на огромна опасност.

- НЕ АЗ ГИ ИЗЛОЖИХ НА ОПАСНОСТ, НО ТИ ТРЯБВАШЕ ДА ГИ ЗАЩИТИШ. ЯРОСТТА НА ПОСЕЙДОН Е МОЙ И АЗ РЕШАВАМ НА КОГО ДА ГО ДАМ ИЛИ ДА СИ ГО ВЗЕМА ОБРАТНО. НА ВСЕКИ ПЕТСТОТИН ГОДИНИ ОПРЕДЕЛЯМ КОЙ ТРЯБВА ДА ГО ПРИТЕЖАВА И МУ ГО ДАРЯВАМ.

Гласът на бога на моретата бе арогантен и заповеднически отвъд всякакви граници. Кийли предположи, че с привилегията да си бог на моретата идваше и това му поведение.

- Благодаря - не знаеше, дали й беше позволено да говори с Посейдон, но трябваше да го направи. - Благодаря, че спаси живота му.